— Защо преди това не ми кажете къде е мълнията?
— Защото ако ти кажа, ще се изплашиш и няма да приемеш предизвикателството.
— Ясно.
На гърлото ми заседна буца.
— Значи си съгласен?
Погледнах Гроувър, който кимна окуражително.
Лесно му беше на него. Зевс искаше да убие мен.
— Съгласен съм — казах. — По-добре, отколкото да ме превърнат в делфин.
— Значи е време да се допиташ до оракула — рече Хирон. — Качи се на тавана, Пърси Джаксън. И когато се върнеш, ако все още си с всичкия си, ще поговорим пак.
Четири етажа по-нагоре стълбите свършваха под зелен капак на тавана.
Дръпнах въжето. Капакът се отвори и се спусна дървена стълба.
Лъхна ме застоял мирис на влага и гнило дърво, и още нещо… нещо, което си спомнях от часовете по биология.
Поех дълбоко дъх и тръгнах нагоре.
Таванското помещение беше пълно с боклуци — покрити с паяжини поставки за ризници; проядени от ръжда потъмнели щитове; стари кожени сандъци с лепенки „Итака“, „Островът на Цирцея“, „Земята на Амазонките“. Дълга маса със стъкленици, в които в някаква течност се съхраняваха отсечени космати лапи с нокти, огромни жълти очи и най-различни други части от тела на чудовища. Прашен трофей, закачен на стената, приличаше на огромна змийска глава, само че с рога и пълен набор остри зъби. Надписът на табелката гласеше ГЛАВА НА ХИДРА №1, Ню Йорк, 1969 г.
До прозореца на трикрако столче седеше най-зловещият експонат — мумия. Но не от онези, увити в парцали, а спаружена като шушулка жена в боядисана на неравни ивици лятна рокля, с най-малко десетина мънистени наниза на врата и дълга черна коса, прибрана в кърпа. Сигурно е била индианка или хипарка, но така или иначе беше мъртва от много, много време. Изтънялата кожа на лицето й беше изопната върху черепа, а очите изглеждаха стъклени, сякаш на мястото на истинските бяха сложени камъчета.
Като я видях, направо се разтреперих.
А след това тя се размърда и отвори уста.
Побягнах обратно към изхода, но вратата се хлопна под носа ми.
От устата на мумията се издигна зеленикав дим и се заизвива на плътни кълба по пода, разнесе се съскане като от двайсет хиляди змии.
В главата ми отекна глас:
Аз съм духът на Делфи, говорител на Феб Аполон, убиец на могъщия Питон. Приближи се, търсачо, и питай.
За малко не отговорих: „Не, благодаря, май съм объркал вратата, търсех банята.“ Но се насилих да остана.
Мумията не беше жива. Тя просто служеше за обиталище на нещо друго — това, която се увиваше около мен в зелената мъгла. Но дори и то не беше зло, както учителката ми по математика госпожа Додс или минотавъра, По-скоро беше като трите мойри, които плетяха пред сергията за плодове на магистралата — могъща сила, много по-древна от човека. И като че ли определено не желаеше смъртта ми.
— Каква е съдбата ми? — попитах аз, събрал кураж.
Димът се сгъсти и се събра пред мен над масата със стъклениците. Изведнъж около нея се появиха четирима мъже, които играеха карти. Лицата им се виждаха ясно. Смрадливия Гейб и приятелите му.
Стиснах юмруци, макар да знаех, че не са истински. Беше видение, предизвикано от дима.
Гейб се обърна към мен и заговори със стържещия глас на оракула:
На запад те чака богът двулик.
Приятелят му отдясно вдигна поглед и добави със същия глас:
Откраднатото ще върнеш на господаря велик.
Мъжът отляво хвърли два чипа за покер и се включи:
Който приятел зове се, предателство сее.
Накрая Еди — домоуправителят — нанесе фаталния удар:
Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.
Фигурите започнаха да се разсейват. Бях толкова смаян, че не можех да помръдна, димът се изви като огромна зелена змия и се вмъкна обратно в устата на мумията и аз извиках:
— Чакай! Какво искаш да кажеш? Какъв приятел? Какво няма да спася?
Опашката на змията изчезна в гърлото на мумията и тя отново се облегна на стената. Устата й се затвори здраво, сякаш от години не се беше отваряла. Възцари се тишина — съвсем обикновен таван, пълен с боклуци.
Дори и да останех тук, докато се покриех с прахоляк и паяжини, нищо повече нямаше да науча. Срещата ми с оракула беше приключила.
— Е? — попита Хирон.
Пльоснах се в стола до масата за карти.
— Ще върна откраднатото.
— Страхотно! — подскочи Гроувър и развълнувано задъвка остатъците от кутийка диетична кока-кола.
— Какво точно каза оракулът? — настоя Хирон. — Важно е.
В ушите ми все още кънтеше съскащият глас.
— Ами… тя каза, че на запад ме чака някакъв двулик бог. И че ще върна откраднатото на господаря.