Не ме интересуваше мълнията на Зевс, нито спасяването на света, че дори и възможността да помогна на баща си в труден момент. Колкото повече размишлявах, толкова повече се ядосвах на Посейдон, задето нито веднъж не бе дошъл да ме види, не беше помогнал на майка ми, не бе изпратил дори един чек. Беше ме признал за свой син само защото се нуждаеше от мен.
Интересуваше ме единствено майка ми.
Хадес ми я беше отнел нечестно и щеше да му се наложи да ми я върне.
„Който приятел зове се, предателство сее“ — прозвуча предсказанието в главата ми. — „Да спасиш най-скъпото не ще съумееш?“
Млъкни!
Дъждът не спираше.
Докато чакахме автобуса ни стана скучно и решихме да поиграем на хек с една от ябълките на Гроувър. Анабет беше невероятна. Успяваше да я удари с коляно, с лакът, с рамо, с каквото се сети човек. Аз също се представих общо взето добре.
Но играта приключи, когато ябълката прелетя близо до устата на Гроувър. Чу се само едно козе „хрус“ и нашият хек изчезна — барабар с дръжката и семките.
Гроувър се изчерви. Понечи да се извини, но с Анабет не можехме да спрем да се смеем.
Накрая автобусът дойде.
Докато чакахме на опашката, за да се качим, Гроувър се заоглежда напрегнато и върхът на носа му започна да потрепва, сякаш беше надушил енчилада.
— Какво има? — попитах.
— Не знам — отвърна той. — Най-вероятно нищо.
Личеше си, че не е нищо. Притеснението му зарази и мен. Изпитах облекчение, когато най-сетне се качихме и се настанихме по местата си в задната част на автобуса. Подредихме раниците. Анабет седеше като на тръни и разтревожено удряше бейзболната си шапка в бедрото.
Изведнъж ме побутна по коляното.
— Пърси.
Току-що се беше качила една баба с омачкана кадифена рокля, мрежести ръкавици, голяма чанта на капчици и безформена оранжева плетена шапка, която прикриваше лицето й. Побутна шапката нагоре и очите й просветнаха, а сърцето ми замря.
Госпожа Додс! Изглеждаше остаряла и повехнала, но то й лице си беше същото.
Снижих се на седалката.
Зад нея се появиха още две старици — едната със зелена, другата с лилава шапка. Иначе трите бяха като сестри-близначки — същите груби ръце, същите чанти и намачкани кадифени рокли. Тройка демонични баби.
Седнаха на предните седалки, точно зад шофьора. Двете протегнаха крака и блокираха пътеката. Направиха го така все едно беше нещо съвсем нормално, но посланието беше ясно — никой нямаше да излезе навън, ако те не го пуснеха.
Потеглихме от автогарата и поехме по лъскавите улици на Манхатън.
— Не е останала дълго умряла — обадих се аз, като напразно се опитах да прикрия треперенето на гласа си. — Нали каза, че могат да бъдат прогонени за цял живот?
— Казах, ако имаш късмет — отвърна Анабет. — Явно нямаш.
— И трите! — изскимтя Гроувър. — Di Immortales!
— Спокойно — рече Анабет, очевидно трескаво се мъчеше да намери изход от ситуацията. — Фуриите. Трите най-зли чудовища от Подземното царство. Няма страшно, ще се справим. Ще се измъкнем през прозорците!
— Не се отварят — отвърна пискливо Гроувър.
— През задната врата?
Такава нямаше. А дори и да имаше, едва ли щеше да помогне. Вече бяхме стигнали на Девето Авеню и се насочвахме към тунела „Линкълн“.
— Няма да ни нападнат пред свидетели, нали? — рекох.
— Простосмъртните нямат много добро зрение — напомни ми Анабет — Те виждат само това, което мъглата им покаже.
— Но няма как да пропуснат как три баби нападат деца.
— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Така или иначе, не можем да разчитаме на помощ от тях. Ако на покрива има авариен изход…
Навлязохме в тунела и ни обгърна мрак, включиха се лампичките над пътеката. Без барабаненето на дъжда тишината изведнъж ми се стори зловеща.
Госпожа Додс се изправи. С равен глас, като актьор от треторазреден театър, обяви гръмогласно:
— Трябва да отида до тоалетна.
— Аз също — обади се втората сестра.
— И аз — додаде третата.
И трите поеха към нас.
— Измислих! — извика Анабет. — Пърси, вземи шапката ми.
— Какво?
— Те търсят теб. Може да станеш невидим и да минеш покрай тях. Стигнеш ли до вратата, бягай.
— А вие?
— Може и да не ни забележат — отвърна тя. — Ти си син на един от Тримата големи. Миризмата ти би трябвало да е по-силна.
— Не мога да ви оставя.
— Не се тревожи за нас — обади се Гроувър. — Тръгвай!
Ръцете ми трепереха. Чувствах се като страхливец, но взех бейзболната шапка и я нахлупих на главата си.