Още едно нещо от списъка с божествените способности, които ми се искаше да притежавам: нощно виждане.
След още километър-два препъване в мрака и мърморене, пред нас се появи светлина — шарен неонов надпис. Подуших храна. Пържена, мазна, прекрасна храна. Не бях хапвал нищичко нездравословно от пристигането си в лагера, бях живял само на грозде, хляб, сирене и не тлъсто, приготвено от нимфи печено месо. Имах нужда от двоен чийзбургер.
Насочихме се към светлината и излязохме на пуст път. От другата страна имаше изоставена бензиностанция, опърпан билборд за отдавна забравен филм и отворено кафене, откъдето идваха неоновата светлина и приятният аромат.
За съжаление не беше заведение за бързо хранене, както се бях надявал, а едно от онези крайпътни капанчета, в които се продават градински фигурки на розово фламинго, индианци, мечки и така нататък. Дългата и ниска сграда беше заобиколена от огромен двор, пълен със статуи. Беше ми трудно да прочета неоновата табела над портата, защото заради дислексията ми искрящите ръкописни букви се размазваха и сливаха.
Изглеждаше ми като: ГАЗИНАМ АЗ ДАРИНКСИГ ЖУДЕЖДАТ НА ЕЛЯЛ МЕ.
— Какво пише?
— Нямам представа — отвърна Анабет.
Толкова много обичаше да чете, че бях забравил за нейната дислексия.
— МАГАЗИН ЗА ГРАДИНСКИ ДЖУДЖЕТА НА ЛЕЛЯ ЕМ — обади се Гроувър.
От двете страни на входа бяха поставени два градински гнома — грозни брадати джуджета с вдигната за поздрав ръка, готови за снимка.
Поех след упойващия аромат на хамбургери и пресякох шосето.
— Хей! — извика след мен Гроувър.
— Вътре свети — обади се Анабет. — Може да е отворено.
— И да правят сандвичи — рекох с копнеж.
— Да, сандвичи — повтори тя.
— Какво ви става? — обади се Гроувър. — Това място е много странно.
Не му обърнахме внимание.
Градинката отпред беше фрашкана със статуи — вкаменени животни, деца, дори сатир с тръстикова флейта, при вида на който Гроувър настръхна.
— Бееее! — изблея той. — Прилича на чичо Фердинанд!
Стигнахме до вратата.
— Хайде да си ходим! — примоли се Гроувър. — Надушвам чудовища.
— Сигурно все още усещаш мириса на фуриите — рече Анабет. — Аз надушвам само хамбургери. Не си ли гладен?
— Месо! — изсумтя презрително той. — Аз съм вегетарианец.
— Но ядеш енчилада със сирене и алуминиеви кутийки — напомних му.
— Това са зеленчуци. Хайде, да си вървим. Тези статуи като че ли ни гледат.
В този момент вратата се открехна и пред нас се появи висока жена, която аз реших, че е от арабски произход, защото беше облечена с дълга черна дреха, която я покриваше от главата до петите и дори лицето й беше скрито зад черен мрежест воал. Кафеникавите й ръце изглеждаха стари, но добре поддържани и елегантни, явно навремето е била красива дама.
В гласа й също се долавяше лек източен оттенък.
— Деца, вече е късно да се разхождате сами. Къде са родителите ви?
— Ами… те… — започна Анабет.
— Сираци сме — прекъснах я аз.
— Сираци? — Думата прозвуча странно в устата й. — Горкичките!
— Отделихме се от караваната — заобяснявах аз. — Цирковата каравана. Директорът на цирка ни каза да го изчакаме на бензиностанцията, но сигурно е забравил или е говорел за друга бензиностанция. С две думи, изгубихме се. Храна ли надушвам?
— О, миличките! Влезте веднага, бедничките ми. Аз съм леля Ем. Влизайте, сега ще ви приготвя нещо.
Благодарихме и пристъпихме навътре.
— Циркова каравана? — прошепна Анабет.
— Винаги имаш стратегия, а?
— Главата ти е пълна с водорасли!
Вътре също беше пълно със статуи — хора в различни пози, с различни облекла и различни изражения на лицето. Помислих си, че би трябвало да имаш доста голяма градина, за да си вземеш такава статуя в реални размери. Но тази мисъл бързо отлетя, като се сетих пак за храната.
Да, добре, може и да съм пълен идиот, задето най-спокойно се напъхах в чужд дом само защото бях гладен, но, признавам си, понякога действам импулсивно. Освен това, едва ли сте подушвали хамбургерите на леля Ем. Ароматът им беше като зъболекарска упойка — забравяш всичко останало. Почти не обръщах внимание на нервното хленчене на Гроувър, нито на начина, по който статуите сякаш ме следяха с очи, нито дори на факта, че леля Ем заключи вратата след нас.
Интересуваше ме единствено храната. В дъното на помещението имаше готварски плот, грил, машина за безалкохолни, фурна за хлебчета и всичко друго, за което човек може да си мечтае, плюс няколко метални маси.
— Сядайте, сядайте — подканяше ни леля Ем.
— Страхотно! — въздъхнах със задоволство аз.