— Ъъъ… — обади се Гроувър, — нямаме пари, госпожо.
— Спокойно, деца — отвърна леля Ем, преди да успея да го сръгам в ребрата. — И дума да не става за пари. Храната е от мен, такива мили сирачета…
— Благодарим ви, госпожо — каза Анабет.
Леля Ем се стегна, сякаш Анабет, без да иска, я беше засегнала, но после веднага се отпусна и аз реших, че съм се заблудил.
— За нищо, Анабет — рече тя. — Толкова красиви сиви очи имаш, дете.
Едва по-късно се запитах откъде знаеше името на Анабет, при условие, че не се бяхме представили.
Леля Ем се шмугна зад плота и след секунди се върна с двойни чийзбургери, ванилов шейк и големи купи пържени картофки.
Изгълтах за нула време половината сандвич и спрях да си поема дъх.
Анабет допиваше шейка си.
Гроувър предъвкваше унило едно картофче и се взираше в мушамената подложка, сякаш се чудеше дали става за ядене, но си личеше, че е прекалено нервен и няма апетит.
— Какво е това съскане? — попита той.
Заслушах се, но нищо не чух. Анабет поклати глава.
— Съскане ли? — обади се леля Ем. — Сигурно е от олиото във фритюрника. Много добър слух имаш, Гроувър.
— Пия витамини. За уши.
— Браво — похвали го тя. — Отпусни се, моля те.
Леля Ем не яде нищо. Не беше свалила воала си, дори докато готвеше, а сега се приведе напред, сплете пръсти и ни загледа как се храним. Малко се притеснявах от втренчения й поглед, но щом заситих глада си ме завладя такова спокойствие и сънливост, че реших поне да завържа някакъв разговор с домакинята.
— Значи продавате джуджета? — попитах, като се опитах да прозвуча заинтригувано.
— А, да — отвърна тя. — И животни. И хора. Изпълнявам и специални поръчки. Търсенето е голямо.
— Достатъчно хора ли минават по този път?
— Не много, не. Откакто построиха магистралата, повечето коли вече не минават оттук. Трябва да се боря за всеки клиент.
Косъмчетата на врата ми настръхнаха, сякаш някой ме наблюдаваше. Обърнах се, зад мен се издигаше статуя на момиче с великденска кошница. Изглеждаше страхотно, беше много по-добре изпипана от обикновените градински фигури. Нещо в лицето обаче не беше както трябва. Стори ми се сепнато, дори ужасено.
— А — въздъхна тъжно леля Ем, — да, някои от произведенията ми не са особено сполучливи. Имат дефекти и никой не иска да ги купи. Лицето най-трудно се улавя. Винаги е така.
— Сама ли правите статуите?
— О, да. Преди имах две сестри, които ми помагаха, но те починаха и сега леля Ем е сама. Останаха ми само статуите. Затова и продължавам да се занимавам с тях. Те са единствената ми компания.
Тъгата в гласа й беше толкова истинска, че нямаше как човек да не изпита жал към леля Ем. Не можех да си представя какво е да живееш сам с всички тези странни статуи.
— Две сестри? — приведе се напред Анабет.
— Ужасна история. Не е за деца. Отдавна, много отдавна, когато бях млада, една лоша жена страшно ми завиждаше. Имах… приятел, нали разбираш, а тази зла жена беше решена да ни раздели. Голяма трагедия. Сестрите ми останаха с мен. Споделяха нещастието ми, но накрая починаха. Просто излиняха. Оцелях само аз, но на каква цена. Каква цена…
Не бях сигурен какво точно искаше да каже, но й съчувствах. Клепачите ми натежаваха, доспа ми се. Горката жена. Кой би искал да нарани толкова мил човек?
— Пърси? — Анабет ме разтърси за рамото. — Трябва да тръгваме. Директорът на цирка сигурно ни чака.
Гласът й звучеше странно.
Гроувър дъвчеше мушамената подложка, но леля Ем изобщо не реагира, сякаш това си беше съвсем нормално.
— Толкова красиви сиви очи — въздъхна отново тя. — Ех, колко време мина, откакто и аз имах такива сиви очи.
Протегна ръка да погали Анабет по бузата, но тя скочи рязко.
— Наистина трябва да тръгваме.
— Да! — Гроувър преглътна последното парче мушама и стана. — Директорът на цирка ни чака!
Не исках да си тръгвам. Чувствах се сит и доволен. Леля Ем беше толкова мила. Предпочитах да остана с нея.
— Не бързайте, милички — примоли се тя, — толкова рядко виждам деца. Няма ли поне да ми позирате, преди да тръгнете?
— Да позираме? — попита подозрително Анабет.
— За снимка. По нея ще направя статуи. Децата много се търсят. Всички обичат деца.
— По-скоро не, госпожо. — Анабет вече пристъпваше нервно от крак на крак. — Хайде, Пърси…
— Разбира се, че ще позираме — обадих се аз. Подразних се, че Анабет се опитваше да ни командва и се държеше грубо с жената, която ни беше нахранила. — Само една снимка, Анабет. Какво толкова?
— Да, Анабет — включи се умолително леля Ем. — Една снимка, нищо повече.
Анабет не беше съгласна, но се остави домакинята да ни изведе в градината със статуите.