Слязох на етажа с кабинетите на учителите. Повечето бяха тъмни и празни, но вратата на господин Бранър беше широко отворена и на пода в коридора се очертаваше светла ивица.
Точно преди да стигна до нея, чух гласове. Господин Бранър попита нещо и глас, който със сигурност беше на Гроувър, отговори:
— … се тревожа за Пърси, господине.
Замръзнах на място.
Нямам навик да подслушвам, но опитайте да се въздържите, ако чуете най-добрия си приятел да говори за вас с някой възрастен.
Примъкнах се по-близо.
— … сам това лято — тъкмо казваше Гроувър. — Една от Милостивите в училището! След като ние го знаем, те няма как да не са научили и…
— Ако го пришпорим, само ще влошим нещата — отвърна господин Бранър. — Трябва да порасне още малко.
— Но може да няма време. Крайният срок, лятното слънцестоене…
— … ще трябва да мине без него, Гроувър. Нека се радва на незнанието си, докато още може.
— Господине, ама той я видя…
— Въобразил си е — настоя учителят. — Спуснатата над учениците и персонала мъгла ще го убеди.
— Господине, аз… не мога да си позволя да се проваля. — Гроувър едва намираше думи от вълнение. — Знаете какво би означавало това.
— Не си се провалил, Гроувър — отвърна господин Бранър благо. — Аз трябваше да прозра истинската й същност. Сега нека се съсредоточим върху задачата да опазим Пърси жив до идната есен…
Книгата се изсули от ръката ми и тупна на пода.
Господин Бранър замлъкна.
Наведох се да я вдигна и с блъскащо в гърдите сърце се отдалечих по коридора.
Някаква сянка се плъзна покрай вратата на кабинета… съществото, което я хвърляше, беше много по-високо от учител в инвалидна количка, а на всичкото отгоре в ръцете си държеше нещо, подозрително напомнящо боен лък.
Отворих най-близката врата и се шмугнах в стаята.
Секунди след това чух бавно троп-троп-троп, като приглушено почукване с дървени кубчета, после сякаш някакво животно спря и започна да души пред вратата. Още миг и голямата тъмна сянка отмина.
По врата ми се стече капчица пот.
Някъде в коридора господин Бранър заговори.
— Нищо — прошепна той. — От зимното слънцестоене насам нервите ми са прекалено изопнати.
— Моите също — обади се Гроувър. — Но бях готов да се закълна, че…
— Върни се в спалното. Утре те чака дълъг ден.
— Няма нужда да ми напомняте.
Светлината в кабинета на господин Бранър угасна.
Зачаках в тъмното, времето се влачеше едва-едва.
Накрая се промъкнах навън в коридора и се прибрах в стаята си.
Гроувър се беше излегнал и четеше записките си за изпита по антична история, сякаш цяла вечер изобщо не беше мърдал от мястото си.
— Хей! — извика той. — Ще успееш ли да се подготвиш за този изпит?
Не отговорих.
— Изглеждаш ужасно — сбърчи чело той. — Наред ли е всичко?
— Просто съм… уморен.
Обърнах му гръб, за да не види изражението ми, и започнах да се приготвям за лягане.
Не разбирах какво точно бях чул долу. Искаше ми се да вярвам, че съм си го въобразил.
Едно нещо обаче беше ясно: Гроувър и господин Бранър говореха за мен зад гърба ми. Мислеха, че ме грози някаква опасност.
Следобед на другия ден, на излизане от тричасовия изпит по антична история — пред очите ми още се носеха разкривени и грешно написани гръцки и римски имена, — господин Бранър ме привика обратно. За миг се разтревожих, че е разбрал за подслушването предишната вечер, но явно той имаше нещо друго наум.
— Пърси — каза господин Бранър. — Не се разстройвай, задето се налага да си тръгнеш от „Янси“. То е за… за твое добро.
Тонът му беше благ, но въпреки това думите му ме смутиха.
Макар да говореше тихо, другите деца ни чуха. Нанси Бобофит се ухили и ми изпрати няколко въздушни целувки.
— Добре, господине — измрънках аз.
— Искам да кажа… — господин Бранър местеше количката си напред-назад, сякаш не беше сигурен как точно да продължи. — Това място не е подходящо за теб. Беше само въпрос на време.
Засмъдяха ме очите, бях готов да се разплача.
Ето, любимият ми учител заяви пред целия клас, че не съм способен да се справя. След като цяла година бе повтарял, че вярва в мен, сега ми казваше, че от самото начало е било писано да ме изгонят.
— Аха — отвърнах разтреперан.
— Не, не исках да прозвучи така — поправи се той. — Ох, да му се не види. Опитвам се да кажа, че… ти не си нормален, Пърси. Няма от какво да…
— Благодаря — изтърсих аз. — Много благодаря, че ми напомнихте, господине!