— Пърси…
Изхвърчах навън.
В последния ден от срока наблъсках дрехите си в куфара.
Другите момчета се шегуваха, говореха за плановете си за ваканцията. Един щеше да ходи на планина в Швейцария. Друг щеше да плава с кораб из Карибските острови. Те бяха проблемни деца като мен, но преди всичко бяха богати проблемни деца. Татковците им бяха управители на фирми, посланици или знаменитости. Аз бях никой, от никакво семейство.
Попитаха ме какво ще правя през лятото.
Отговорих, че се връщам в града.
Не им казах, че ще се наложи да си намеря работа, да разхождам кучета или да продавам списания, за да си изкарам издръжката и да осигурявам пари за покер за пастрока си, както и да прекарвам свободното си време в тревоги къде ще ходя на училище наесен.
— О! — обади се едно от момчетата. — Гот!
Върнаха се към разговорите си, сякаш аз не съществувах.
Единственият човек, с когото не ми се искаше да се сбогувам, беше Гроувър. Оказа се обаче, че все още не се налага да мисля за това. Той си беше купил билет за Манхатън за същия автобус, така че потеглихме заедно.
През целия път Гроувър не спря да се озърта нервно и да следи другите пътници. Изведнъж ми мина през ума, че се държеше така при всяко излизане от „Янси“. Ставаше неспокоен, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Преди винаги решавах, че се тревожи някой да не го тормози. Но кой можеше да му посегне в автобуса?
Накрая вече не издържах.
— Търсиш някоя от Милостивите ли?
Гроувър подскочи на място.
— Ка… какво искаш да кажеш?
Признах си, че съм ги подслушал с господин Бранър преди изпита.
— И какво чу? — Единият му клепач затрепка нервно като пеперуда.
— А, почти нищо. Какво ще стане, като мине лятното слънцестоене?
Трепкане.
— Виж, Пърси… просто се тревожех за теб. Имаш халюцинации, въобразяваш си, че учителката по математика е демон…
— Гроувър…
— Просто казах на господин Бранър, че стресът ти идва малко в повече, затова си измислил госпожа Додс и…
— Гроувър, ама хич не те бива да лъжеш.
Ушите му почервеняха.
От джоба на ризата си извади намачкана визитка.
— Вземи я. В случай, че ти потрябвам през лятото.
Шрифтът беше много увъртян, което беше убийствено за моята дислексия, но в крайна сметка успях да разчета:
— Какво е Нечи…
— Не го казвай на глас! — изквича той. — Това е… ъъъ… моят адрес за през лятото.
Увесих нос. Значи и Гроувър си имаше лятна вила. Дори през ум не ми беше минавало, че и неговото семейство може да е богато.
— Добре — въздъхнах кисело. — Значи, ако реша да ти дойда на гости в имението…
— Да — кимна той, — или ако имаш нужда от мен.
— Че защо ще имам нужда от теб?
Прозвуча доста по-грубо, отколкото исках.
Гроувър пламна като домат.
— Виж, Пърси, истината е, че аз… аз, така да се каже, трябва да те пазя.
Изгледах го смаяно.
Цяла година се счепквах с останалите и го защитавах. По цели нощи не спях от тревога, че догодина, когато мен нямаше да ме има, ще го тормозят. А сега изведнъж ми заявяваше, че едва ли не той мен ме бил пазел.
— Гроувър, от какво точно ме пазиш?
Чу се силен стържещ звук. Изпод капака на автобуса се издигна черен пушек и замириса на развалени яйца. Шофьорът изруга и спря в аварийната лента на магистралата.
Отвори капака на двигателя и след няколко минутки ровичкане в него заяви, че се налага всички да слезем.
Намирахме се насред нищото — човек никога не би обърнал внимание на това място, освен ако автобусът му не се развали точно тук. От нашата страна на пътя имаше няколко кленови дървета и боклуци, изхвърлени от минаващи коли. От другата страна на нагорещената от следобедното слънце магистрала се мъдреше сергия за плодове.
Изложените стоки изглеждаха страхотно — препълнени щайги орехи и кайсии, кървавочервени череши и ябълки, кани сок, оставени да се охлаждат в лед във вани с извити крака. Клиенти нямаше, само три старици седяха на люлеещи се столове под сянката на един клен и плетяха най-големите чорапи, които съм виждал през живота си.
Чорапите бяха колкото пуловери, ама си бяха истински чорапи. Старицата отдясно плетеше единия, старицата отляво — другия. Тази в средата държеше огромна кошница с убийствено синя прежда.
И трите ми се видяха ужасно стари — с бледи лица, набръчкани като сушени сливи, с прибрани на кок бели коси, с кокалести ръце, които се подаваха изпод овехтели памучни рокли.
Но най-странното беше, че гледаха право към мен. Не към цялата група от закъсалия автобус, а точно към мен.