— Б’най от Форт, ездач на Севънт — каза по-високият и по-побелелият от двамата ездачи. Явно бе възмутен от прекъсването. В едната си ръка държеше сложно инкрустиран със скъпоценни камъни поясен нож, като го пошляпваше в дланта на другата.
— Т’реб, също от Форт, ездач на Бет. И ако Кант е бронзов, дръж го настрана от нея!
— Кант не си присвоява чужди права — отговори Ф’нор като се усмихна само с устни, но си отбеляза че Т’реб е ездач, комуто любовните работи на Дракона му, силно влияеха на настроението му.
— Човек никога не знае на какво точно ги учите в Уейр Бендън — рече Т’реб с едва прикрито презрение.
— На обноски, между другото, когато говорят с Помощник-водач на ято — отговори Ф’нор все още любезен. Но Т’реб остро го изгледа, като усети леката промяна в настроението му. — Добри ми Майсторе Тери, може ли да поговоря с Фандарел?
— Той е в кабинета си…
— А ти ни каза, че не бил наблизо! — прекъсна го Т’реб и го сграбчи за престилката от кожа на уер.
Ф’нор реагира мигновено. Кафявата му ръка стисна като клещи китката на Т’реб, пръстите му се впиха в сухожилията толкова силно, че ръката на зеления ездач временно изтръпна.
Освободен, Тери отстъпи назад, очите му горяха, челюстта му се стегна.
— Има още доста какво да се желае в обноските на Форт Уейр! — каза Ф’нор, а зъбите му се оголиха в усмивка, толкова сурова, колкото и хватката, с която държеше Т’реб. Но сега пък се намеси другият ездач от Форт.
— Т’реб! Ф’нор! — И Б’най застана между двамата. — Зеленият му Дракон е много нервен. И той нищо не може да стори.
— Тогава е трябвало да си остане в Уейра.
— Бендън не може да дава акъл на Форт! — извика Т’реб, като се опитваше да мине покрай партньора си, а ръката му стоеше върху ножа на пояса.
Ф’нор отстъпи назад, като правеше усилие да се успокои. Цялата тази случка бе нелепа. Драконови ездачи не се караха на публично място. И никой не можеше да се държи по такъв начин с един Помощник-майстор. Отвън Драконите зареваха. Като не обръщаше внимание на Т’реб, Ф’нор рече на Б’най:
— По-добре се махайте оттук! Тя е много разгонена!
Но опърничавият Т’реб не можа и сега да се сдържи:
— Не ми казвай какво да правя с Дракона си, ти…
Обидата се изгуби във втория вик на Драконите, към който и Кант добави своя рев.
— Не ставай глупак, Т’реб! — каза Б’най — Хайде! Идвай!
— Нямаше да съм тук, ако ти не искаше този нож. Взимай го и да тръгваме!
Ножът, който Б’най държеше, сега лежеше на пода до крака на Тери. Занаятчията си го прибра толкова бързо, че Ф’нор едва сега проумя защо беше това напрежение одеве в Залата. Явно ездачите са се канили да си присвоят ножа, но неговата поява бе осуетила намерението им. Той беше подочул, че напоследък стават твърде много такива грабителства.
— Най-добре си вървете! — каза той на ездачите и застана пред Тери.
— Дойдохме за ножа! Ще си отидем само с него! — извика Т’реб и като се хвърли неочаквано напред, промуши се покрай Ф’нор, сграбчи ножа от ръката на Тери и изтегляйки острието, поряза палеца на ковача.
Ф’нор отново сграбчи ръката на Т’реб, като я изви, за да го принуди да пусне ножа. Т’реб издаде гъргорещ звук на ярост и преди Ф’нор да успее да се дръпне или пък Б’най да се намеси, побеснелият зелен ездач заби в рамото на Ф’нор собствения си нож, като злобно го натисна, докато острието стигна костта.
Ф’нор се олюля, усещайки гадене и болка, дочу протестния вик на Кант, дивия рев на Зелената и тръбенето на Кафявия.
— Махай го оттук! — задъхано каза Ф’нор на Б’най, докато Тери се опитваше да го задържи.
— Омитайте се! — повтори ковача със суров глас. Той настоятелно махна на другите занаятчии, които сега решително тръгнаха към ездачите. Но Б’най грубо издърпа Т’реб извън Залата. Ф’нор се възпротиви, когато Тери се опита да го заведе до най-близката пейка. И без туй бе достатъчно лошо дето ездач напада друг ездач, но Ф’нор бе още по-шокиран от това, че един ездач не обръща внимание на неотложните нужди на животното си, заради една лъскава дрънкулка.
Сега вече в пронизителния вой на зелената звучеше истинска тревога. На Ф’нор му се искаше Т’реб и Б’най да се качват на Драконите си и да се махат. Една сянка се мярна до големия портал на Ковачницата. Беше Кант, който уплашено мънкаше. Изведнъж гласът на зелената стихна.
— Отидоха ли си? — попита Ф’нор Дракона.
— Надалече — отговори Кант, като проточи шия, за да погледне ездача си. — Ти си ранен.