Обезпокоена, тя изведнъж силно пожела някой друг да се приближи толкова близо до този древен враг и отстъпи назад.
Лорд Гроге важно пристъпи:
— Сангел, ако обичаш!
Как може Лордът на Форт, помисли си Лесса, да се прави на домакин, когато П’зар, в края на краищата, бе действащ Предводител на Форт. Не бе достатъчно нахален да упражни правата си? На Лесса й се щеше Ф’лар да можеше да присъства тук тази вечер. Е, вероятно П’зар просто бе дипломатичен с Лорда на Форт. И все пак Лорд Гроге трябваше да се държи…
Тя отстъпи… явно уплашена… към Робинтън, чието присъствие винаги я успокояваше. Той също бе нетърпелив да погледне, но продължаваше да чака. Гроге, естествено, ще даде предимство на другите Лордове пред един менестрел, пък бил той и Водачът на менестрелите на Перн.
— Ще ми се онзи да си иде — каза Лесса и косо погледна към Мерон. Наболезиецът не проявяваше желание отново да се присъедини към групата, от която така скоропостижно бе пропъден.
Това му досадно упорство да присъства там, където явно не е желан, само увеличаваше тревогата на Лесса, обзела я при вида на Червената Звезда.
Защо трябваше да изглежда така… така безобидна? Защо трябваше да има облаци? Трябваше да е различна! Как точно, Лесса не знаеше, но трябваше да изглежда… да изглежда зловещо. А не изглеждаше зловещо. И тъкмо това я правеше по-ужасяваща от всякога.
— Нищо не виждам — оплака се Сангел от Бол.
— Един момент, сър. — Уонзър се приближи и започна да върти едно малко копче. — Кажете ми, когато образът се избистри.
— Какво се очаква от мен да видя? — попита ядно Сангел. — Тук не се вижда нищо освен едно ярко… ааа! Ооо! — Сангел се отдръпна от окуляра, сякаш Нишки го опариха. Но се върна на мястото си преди Гроге да успее да извика друг Лорд.
Лесса се почувства някак облекчена и изпита леко самодоволство от реакцията на Сангел. Щом безстрашните Лордове също бяха подвластни на видяното, може би…
— Защо блести? Откъде се взима тая светлина? Тук е тъмно! — бръщолевеше Лордът на Бол.
— Слънцето я осветява, милорд — отговори Фандарел, а сухият му глас сведе чудото до най-обикновено явление.
— Че как е възможно? — запротестира Сангел. — Сега слънцето е от другата й страна. И децата знаят това.
— Разбира се, но ние не наблюдаваме Звездата оттам. Ние сега сме под нея, в небето, така че слънчевата светлина стига до нея директно.
Сангел, изглежда, също не искаше да остави уреда.
— Достатъчно, Сангел — сопна му се Гроге. — Дай възможност и на Отерел.
— Но аз едва погледнах, а имаше и проблем с нагласяването на механизма — оплака се Сангел. Отерел свирепо го загледа, а Гроге започна да го избутва встрани и той неохотно се отмести.
— Нека Ви наглася фокуса, Лорд Отерел — промърмори учтиво Уонзър.
— Да, нагласи го. Не съм полусляп като Сангел — каза Лордът на Тилек.
— Сега погледнете оттук, Отерел…
— Смайващо, нали, Лорд Сангел? — каза Лесса, като се чудеше какво прикриваше той с тези празни приказки.
Лордът ядно се покашля, но очите му бяха неспокойни и той се намръщи.
— Не бих казал, че е смайващо, но все пак, аз едва погледнах.
— Имаше цяла вечер, Лорд Сангел.
Човекът потрепери и се загърна по-плътно в мантията си, въпреки че времето бе приятно хладно за настъпващата пролет.
— Не е нищо повече от едно детско мигси — възкликна Лордът на Тилек. — Мъгляво е. Така ли трябва да бъде? — той отмести поглед от окуляра и погледна към Лесса.
— Не, милорд — каза Уонзър. — Трябва да бъде ярко и ясно, така че да могат добре да се видят облачните образувания.
— Откъде знаеш? — попита сухо Сангел.
— Уонзър нагласи инструмента за тазвечерното наблюдение — изтъкна Фандарел.
— Облаци ли? — попита Тилек. — Да, виждам ги. По кое е сушата — тъмното нещо или сивото?
— Още не знаем — каза му Фандарел.
— Земните масиви не изглеждат така, както когато човек ги гледа летейки с Дракон — каза П’зар, Предводителят на Форт, проговаряйки за първи път.
— Всички обекти гледани от далеч по-голямо разстояние се променят дори повече — каза Уонзър със сухия тон на човек, който знае какво говори. — Например, самите планини на Форт, които са около нас се променят драстично, гледани от възвишенията на Руат или равнините на Кром.
— Тогава това тъмното нещо е суша? — Лорд Отерел се мъчеше да прикрие вълнението си. Обезкуражен е, помисли си Лесса. Тилекският Лорд трябва да се е надявал да ускори похода до Червената Звезда.