— Лорд Несел — започна Лесса с намерението да го успокои, че тя няма такива правомощия първо и второ…
— Лорд Несел — повтори тя и му се усмихна — вие видяхте, че Лорда на Набол в края на краищата не го пожела. Въпреки че… — и тя драматично въздъхна — ние доста пъти сме били изкушавани да го накажем за вината му за смъртта на двете Драконови кралици — тя окуражително се усмихна. — Но има стотици невинни хора по неговите земи и по земите, граничещи с тях, които не можем да позволим да страдат заради неговото… неговото… как да се изразя… неговото неразумно поведение.
— Което ми напомни да попитам — каза Гроге като припряно си прочисти гърлото — какво бе направено с онази… онази жена Килара?
— Нищо — каза Лесса с твърд равен глас, като вярваше, че така ще сложи точка на въпроса.
— Нищо ли? — Гроге бе вбесен. — Тя причини смъртта на две Кралици, а вие нищо не сте й сторили…
— А Лордовете направиха ли нещо за Мерон? — попита тя и строго огледа четиримата присъстващи. Настъпи дълга пауза. — Трябва да се връщам в Уейр Бендън. Там наближава зората и скоро ще застъпва новата вахта. А и пречим на Уонзър и Фандарел да продължат наблюденията, които ще направят възможно това отиване до Червената Звезда.
— Преди да окупират това нещо, бих искал отново да погледна — каза високо Отерел от Тилек. — Очите ми са силни…
Лесса бе смъртно уморена, когато извика Рамот при себе си. Искаше да се върне в Уейр Бендън не толкова защото й се спеше, а за да се успокои за състоянието на Ф’лар. Мнемент беше с него, вярно, и щеше да докладва всяка промяна в състоянието на Ездача си, но…
— А и аз щях да ти кажа. — Рамот изглеждаше леко обидена.
— Лесса! — тихият глас на Менестрела стигна до нея. — Подкрепяш ли тази експедиция?
Тя го погледна. Лицето му бе осветено от лампите на пътечката и изглеждаше безизразно. Тя се зачуди дали той наистина мислеше това, което каза там на Звездните Скали. Робинтън умееше да се преструва с лекота и често настояваше за неща, които бяха в разрез с неговите собствени убеждения. Тя понякога се чудеше какви бяха истинските му мисли в действителност.
— Плаши ме. Плаши ме, защото ми се струва невероятно никой да не е опитал преди това. Някога. Просто не изглежда логично…
— Има ли кожа, в която да се споменава, че някой друг освен теб, е ходил толкова далеч напред или назад във времето?
— Не — трябваше да признае тя. — Толкова далеч не. Но пък, тогава не е имало такава нужда.
— А сега има ли нужда да се предприема този поход?
— Не ме обърквай повече. — Лесса вече не знаеше какво да мисли или какво да чувства, не знаеше какво мислят и чувстват другите и дали трябва или не… После видя милото, тревожно изражение на лицето на Менестрела и импулсивно стисна ръката му. — Как можем да знаем? Как можем да сме сигурни?
— А беше ли сигурна, че точно ти ще намериш отговора на онази „Песен с Въпросите“?
— Нова „Песен с Въпроси“ ли имаш за мен?
— Въпроси, да — той й се усмихна и нежно покри ръката й със своята. — Но отговор? — той поклати глава и отстъпи назад, когато Рамот кацна.
Но неговите въпроси трудно се забравяха, както и онази „Песен с Въпросите“, която я бе отвела назад във времето.
Когато се върна в Бендън, откри, че кожата на Ф’лар пареше и той спеше неспокойно. Въпреки че искаше да спи на широкия диван до него, не можа да се унесе. Отчаяна, че не може да спре да се тревожи… за Ф’лар, за неопределеното, непознато бъдеще пред тях… тя стана и отиде в Уейра. Рамот се събуди и сънливо постави предните си крака като люлка. Люляна в топлата прегръдка на Дракона си, Лесса най-после заспа.
На сутринта Ф’лар не бе по-добре. Бе раздразнителен от треската и разтревожен от разказа й за наблюдението.
— Не мога да си представя какво си очаквал да видя каза тя с известно раздразнение, след като търпеливо му бе описала за четвърти път това, което бе видяла през далекогледния уред.
— Очаквах… — той направи многозначителна пауза да намериш някакви… някакви характерни белези, по които Драконите да успеят да се ориентират, когато ще летят през между до Звездата — той издърпа кожата, която му служеше за завивка и отметна един непокорен кичур от очите си. — Трябва да изпълним обещанието, което сме дали на Лордовете.
— Защо? За да докажем, че Мерон греши?
— Не. За да докажем, че е или не е възможно да се отървем от Нишките завинаги — той се намръщи, сякаш тя трябваше да знае отговора.
— Мисля, че все някой трябва да се е опитвал да открие това и преди — каза тя отегчено. — А Нишките все още съществуват.