— Искаш да кажеш, че щом като древните не са могли да стигнат до Червената Звезда, — възкликна Лесса — те са развъдили ларвите, за да защитят нивята?
— Та нали те са създали Драконите от огнените гущери? Защо да не са създали ларвите като наземна защита? — и Н’тон се усмихна на причудливите си идеи.
— Звучи логично — каза Лесса и погледна с надежда към Ф’лар.
— А това, разбира се, обяснява защо Драконите не са ходили до Червената Звезда. Просто не е било нужно, след като е била осигурена защита.
— Тогава защо в северния няма ларви? — попита заядливо Ф’лар.
— Ха, просто някой не е доживял, за да предаде знанията си или да развъди ларвите, да ги разпространи или кой знае защо. Кой би могъл да каже? — Лесса разпери ръце. За Ф’лар бе ясно, че тя предпочита тази теория, за да може коварно да осуети желанието му да отиде до Червената Звезда.
Той искаше да вярва, че ларвите са отговора, но този поход трябваше да се състои. Дори само, за да успокои Лордовете, че на Драконовите Ездачи може да се вярва.
— Все още не знаем дали ларвите могат да виреят извън блатата? — припомни й той.
— Нямам нищо против да се промъкна там и да разбера — каза Н’тон — познавам Южния много добре, сър. Вероятно толкова добре, колкото и южняците, по-добре и от Ф’нор дори. Искам да получа разрешение да отида на юг и да проверя. — Когато Н’тон видя, че Ф’лар се колебае, а Лесса се мръщи, той побърза да продължи:
— Мога да избягна патрулите на Т’къл. Той сигурно само се е заканвал.
— Добре, добре, Н’тон. Иди. Истината е, че нямам кого другиго да пратя — и Ф’лар се опита да не се дразни, задето Ф’нор се бе забъркал с жена. Той преди всичко беше Драконов Ездач, нали? После Ф’лар потисна тези егоистични мисли. Бреке също беше Драконов ездач и не по нейна вина (и Ф’лар пак се ядоса задето не бе следил по-отблизо действията на Килара, макар че бе предупреден) е лишена от Дракона си. Ако намираше утеха в присъствието на Ф’нор би било непростимо да я лишават от неговата компания.
— Върви, Н’тон, провери на място! И донеси ларви от различни места. Ще ми се Уонзър да не беше разглобявал другия уред! Можехме отблизо да разгледаме ларвите. Водачът на животновъдите е глупак. Ларвите може да не са едни и същи по различните места.
— Ларвите са си ларви — смутолеви Лесса.
— Добичетата отглеждани в планините са различни от тези в равнините — каза Н’тон. — Фелисните дървета на юг са по-големи и с по-хубави плодове от най-добрите на Нерат.
— Знаеш твърде много — отвърна Лесса и се засмя, за да смекчи язвителността в думите си.
Н’тон се ухили:
— Та аз съм Бронзов ездач.
— Най-добре ще е да тръгваш. Не, чакай! Сигурен ли си, че във Форт няма да имат нужда от теб и Лиот за Нишките? — попита Ф’лар, като му се искаше да се отърве от този пращящ от здраве младок, който само подчертаваше неговата болнавост.
— Ни най-малко, сър. Там все още е нощ.
Този ентусиазъм още повече подчерта младостта му и Ф’лар му махна да тръгва, като се опитваше да потисне завистта си с благодарност. В мига, в който той си тръгна, Ф’лар ядосано изруга, а това незабавно накара Лесса да отиде при него.
— Ще се оправя, ще се оправя! — гневеше се той.
Хвана ръката й и я притисна към бузата си, благодарен за хладината на пръстите й.
— Ще се оправиш, разбира се. Ти никога не си боледувал — тихо проговори тя, милвайки челото му с другата си ръка. После гласът й стана закачлив. — Ти си един глупчо. Иначе нямаше да ходиш в между и да оставиш студа да проникне в раната, че да развиеш треска.
Успокоен, както от хапливата й насмешка, така и от хладината на нежните й ласки, Ф’лар си легна с желанието да заспи. Да спи, за да оздравее.
Глава XIV
Когато вестта, че Люпенето вероятно ще се състои в този светъл пролетен ден, дойде, Джаксъм не знаеше дали да се радва или не. След смъртта на двете Кралици преди десет дни, Литол бе потънал в толкова дълбоко униние, че Джаксъм ходеше на пръсти из Холда. Опекунът му винаги си е бил мрачен човек и нямаше навика да се шегува или закача, но тази му меланхолия изнервяше целия Холд. Дори новородените не плачеха.
Беше лошо, много лошо да изгубиш една Кралица, знаеше Джаксъм, но да изгубиш две и то по такъв ужасен начин!… Сякаш всичко това предвещаваше още по-потресаващи събития. Джаксъм усещаше страха дълбоко в костите си. Дори се боеше да се види с Фелисън. Все още не се бе отърсил от чувството за вина, затова че нахлуха в Люпилните Градини и сега се чудеше дали това не бе неговото наказание. Но той бе умно момче, а и смъртта на двете Кралици не бе станала в Руат, нито дори в Уейр Форт, под чиято закрила беше Руат. Джаксъм не познаваше Килара и Бреке. Но познаваше Ф’нор и му съчувстваше дори само и половината от това, което се говореше за него да бе вярно. Бе чул, че Ф’нор бил взел Бреке в своя Уейр и бе изоставил задълженията си на Помощник-водач на ято, за да може да се грижи за нея. Тя била много болна. Странно, всички съжаляваха за Бреке, ала никой не споменаваше Килара, а тя също бе загубила Кралица.