Синият ездач леко се усмихна в отговор, сякаш не бе и очаквал повече внимание от Литол и изведнъж те се оказаха в небето. А отдолу останаха да се мержелеят огнените била на Руат.
И отново ужасяващият студ в между спря дъха на Джаксъм. След миг те се оказаха над Звездните камъни над Бендън, толкова близо до други Дракони, които също кръжаха над Уейра, че Джаксъм очакваше всеки момент да се ударят.
— Как… как не се блъскат? — попита той Д’уер.
Ездачът се усмихна:
— Ориентират се. Драконите никога не се блъскат — но една сянка премина през обикновено жизнерадостното лице на Д’уер.
Джаксъм изстена. Колко глупаво от негова страна да напомня за битката на Кралиците!
— Всичко ни напомня за това, момко — каза Синият ездач. — Дори Драконите са оклюмали. — Но — продължи той по-оживено — Впечатването ще помогне.
Джаксъм се надяваше да е така, но усещаше, че нещо ще се обърка днес. После здраво се улови за ездачната туника на Д’уер, защото му се стори, че летят право към Уейрния Конус. Дори по-лошо, че въпреки уверенията на Д’уер, ще се ударят със Зеления дракон, който също летеше в тази посока.
Изведнъж се оказаха в широката паст на най-горния вход, чийто тъмен коридор водеше към обширните Люпилни Градини. Долавяше пляскане на крила, влажния мирис на Драконите, а после се озоваха над горещите пясъци в големия амфитеатър, на който имаше пейки за хората и пръчки за Драконите.
Джаксъм мерна яйцата в Люпилната Градина, разноцветните одежди на събралите се хора, накацалите Дракони, искрящите им очи и прибраните им криле. Толкова красиви бяха… Сини, Зелени, Кафяви… Но къде бяха Бронзовите?
— Те ще доведат кандидатите, Лорд Джаксъм. Ето го твоя млад приятел! — каза Д’уер и Джаксъм внезапно подскочи, когато Требит рязко уби скоростта за да кацне на една от терасите. — Хайде, скачай!
— Джаксъм, ти дойде!
И Фелисън го потупа по гърба. Дрехите му бяха съвсем нови, още миришеха на боя и бяха твърди на пипане, когато Джаксъм на свой ред потупа гърба на приятеля си.
— Много ти благодаря, че го доведе Д’уер! Добър ден, Литол — Опекун на Лорда! Предводителят и Стопанката на Уейра казаха да ви предам техните поздрави и да ви помоля да останете за пира след Впечатването, ако бъдете така любезен да им отделите от времето си!
Всичко това бе изречено с такава скорост, че Синият ездач се ухили. А Литол толкова дървено се поклони, че Джаксъм усети прилив на раздразнение заради своя скован опекун.
Фелисън не забелязваше такива подробности и нетърпеливо задърпа Джаксъм настрана от възрастните. След като се отделиха на известна дистанция, момчето зашепна толкова силно, че всички, дори тези две тераси по-нагоре, можеха съвсем ясно да го чуят.
— Бях сигурен, че няма да ти разрешат да дойдеш, всичко е толкова мрачно и ужасно, откакто… знаеш… какво се случи!
— А при теб как е, Фелисън? — каза многозначително Джаксъм, като с шепота си стресна своя приятел и той ококори очи.
— Аз? Че аз какво съм крив? — попита той, този път по-предпазливо, като бързо се огледа наоколо. — Не ми казвай, че нещо при теб в Руат не е наред!
Джаксъм издърпа приятеля си по-далеч от Литол, доколкото позволяваше редицата и после толкова грубо стовари по-малкото момче да седне, че Фелисън извика в знак на протест, след което запуши уста с две ръце. Джаксъм крадешком погледна към Литол, но той отговаряше на поздравите на онези от по-горния етаж. Хората все още прииждаха било с Дракони, било по стълбите, след като пресичаха горещите пясъци на Градината. Фелисън се изкикоти като посочи към една внушителна двойка мъж и жена, които сега също пресичаха Люпилната Градина. Те очевидно носеха обувки с тънки подметки, защото подскачаха и комичните им движения бяха съвсем неподобаващи за външния им вид.
— Не мислех, че ще дойдат толкова много хора, след всичко онова, което се случи — мърмореше развълнувано Фелисън, а очите му оглеждаха Градината.
— Виж ги тия! — и той посочи към три момчета с емблемата на Нерат на гърдите си. — Изглеждат така, сякаш са помирисали нещо неприятно. Ти не смяташ, че Драконите миришат, нали?
— Не, разбира се, че не. Само мъничко и то приятно. Те не са кандидати, нали? — попита отвратен Джаксъм.
— Не. Кандидатите носят бяло. — Фелисън се направи на възмутен от невежеството на Джаксъм. — Ще дойдат по-късно! Опа! По-късно може да е по-скоро! Я, глей’ това яйце как се тресе!