В същия миг усети ръката на Ф’нор да стиска нейната, долови мислите на Кант и дочу чирикането на двата огнени гущера.
Бърд я бе извел от Градината и я бе завел при Ф’нор и Манора. Изненада се, когато видя колко уморени и тъжни изглеждаха и двамата. Опита се да им каже нещо, но те я накараха да замълчи. Ф’нор я занесе на ръце в Уейра. Сега тя се усмихваше, отворила очи, за да види надвесената му над нея глава. Бреке вдигна ръка към скъпото, изтерзано лице на своя любовник; да, вече можеше да каже това — нейния любовник, нейния Уейр-партньор, защото сега това вече бе истина. Дълбоки бръчки около носа бяха извили ъгълчетата на устата му надолу. Очите му бяха помътнели и кървясали, а косата му обикновено чиста и пригладена назад, сега бе мазна и на фитили.
— Искаш ли да си поговорим? — каза тя с пресеклив глас, който въобще не приличаше на нейния.
С почти ридаещ стон, той я прегърна. В началото сякаш се побоя да не я нарани, но после, когато ръцете й се обвиха около него — защото беше толкова хубаво да чувства гърба му под дланите си — той почти я смачка, докато тя весело не му извика да бъде по-внимателен.
Ф’нор зарови устни в косата й, после ги притисна към шията й, изпълнен с любов и облекчение.
— Мислихме, че ще те загубим, Бреке — повтаряше й той, а Кант монотонно му пригласяше.
— Това ми се въртеше в главата — призна Бреке с треперещ глас, притискайки се в гърдите му, търсеща максимална близост с него. — Бях в капана на собственото си съзнание и нямах власт над себе си. Мисля, че това бе най-страшното за мен. О, Ф’нор! — и цялата мъка, която преди не бе способна да изрази, сега се отприщи. — Мразех дори Кант!
По бузите й се стичаха сълзи, а риданията разкъсваха напълно омаломощеното й тяло. Ф’нор я притисна до себе си, като леко потупа раменете й. Продължи да я милва, докато не започна да се опасява, че конвулсиите ще я разкъсат. Той настоятелно повика Манора.
— Тя трябва да се наплаче, Ф’нор. За нея това ще бъде облекчение.
Тревожното изражение на Манора, кършенето на ръцете й, някак странно успокоиха Ф’нор. Тя също бе загрижена за Бреке и то дотолкова, че обикновено спокойното и ведро изражение на лицето й, сега бе изчезнало, за да отстъпи място на тревогата. Той беше признателен на Манора, задето се противопостави на повторно Впечатване, макар да не бе сигурен, че кръвната му майка знаеше защо той самият бе против. Или пък знаеше?! В своето безоблачно съществуване, тя едва ли бе развила способността да улавя такива нюанси.
Крехкото тяло на Бреке вече трепереше неудържимо, разкъсвано от пристъпите на плача. Огнените гущери запляскаха тревожно с криле, а в тона на Кант се долови една печална нотка. Ръцете на Бреке се отваряха и затваряха на гърба му, ала разкъсващите ридания й пречеха да говори.
— Тя не спира, Манора! Тя не може да спре!
— Плесни я!
— Да я плесна?
— Да, плесни я! — и Манора сама стори това, което го посъветва, като удари няколко звънки шамара на Бреке, преди Ф’нор да предпази лицето й. — Сега първо във ваната! Топлата вода ще отпусне схванатите й мускули.
— Не трябваше да я удряш! — каза ядосано Ф’нор.
— Трябваше, трябваше! — задъхано произнесе Бреке и потръпна, когато я потопиха в горещата вода. После почувства как топлината прониква в мускулите й и как ги отпуска, след като се бяха сковали от мъчителните ридания. Веднага щом почувства, че Бреке се е успокоила, Манора я подсуши с горещи кърпи и махна на Ф’нор да я занесе обратно в леглото и да я завие с кожите.
— Сега тя трябва да се нахрани, Ф’нор. Ти също — каза Манора и строго го погледна. — И бъди така любезен да си спомниш, че имаш задължения и към други тази вечер. Днес е денят на Впечатването.
Ф’нор изсумтя и видя как Бреке изнурено му се усмихва.
— Не мисля, че изобщо си се отделял от мен, след като…
— Кант и аз имахме нужда да сме до теб, Бреке — побърза да каже той, когато тя се запъна. Той приглади назад косата й толкова нежно и внимателно, сякаш това бе най-важното нещо на света. Тя го хвана за ръката и той се вгледа в очите й.
— Усещах ви и двамата, дори когато исках да умра после тя се ядоса. — Как можахте да ме накарате да ида на Впечатването и да виждам друга Кралица?
Кант избоботи недоволно. Тя го виждаше в Уейра му, тъй като завесата не бе спусната. Главата му бе извърната към нея, а очите му леко засвяткаха. Бреке се сепна, като видя колко излинял и болнав изглеждаше той.
— Ние не сме искали. Това беше идея на Ф’лар и на Лесса. Те решиха, че можело да помогне, защото се бояха да не те изгубим.