Празната, тъпа болка, която Бреке се опитваше да потисне, сега отново разтвори своята паст, за да я погълне, но това щеше да стане само, ако тя реши, че повече не може да понася смазващото и раздиращо усещане за загуба.
— Не! — извика Кант.
Топлите тела на гущерите настоятелно се притиснаха до шията и лицето й, обичта и безпокойството, което излъчваха мислите им бяха осезаеми почти като физически контакт.
— Бреке! — Ужасът, копнежът, отчаянието в гласа на Ф’нор бяха по-силни от вътрешните й терзания и й дадоха сили да се съвземе.
— Не ме оставяй! Никога не ме оставяй сама! Не бих го понесла дори за секунда! — изплака Бреке.
— Аз съм тук — каза Кант, докато ръцете на Ф’нор я прегръщаха. Двата гущера повториха думите на Кафявия и колкото повече растеше куража им, толкова по-силно се усещаха мислите им. Бреке се вкопчи в тяхната подкрепа, като оръжие срещу ужасната си болка.
— Ах, Грал и Бърд са загрижени! — каза тя.
— Разбира се, че са загрижени. — Ф’нор почти се ядоса, задето е могла да се съмнява.
— Не, искам да кажа, че те твърдят, че са загрижени.
Ф’нор я погледна в очите, а прегръдката му вече не бе толкова крепка. — Да. Те се учат, защото обичат.
— О, Ф’нор, ако не бях Впечатила Бърд, какво щеше да стане с мен сега?
Ф’нор не отговори. Той мълчаливо я притискаше към себе си, когато Мирим влезе живо в Уейра, носейки отрупана с храна табла, а гущерите й летяха радостно около нея.
— Манора трябваше да се погрижи за вечерята, Бреке — каза момичето с поучителен тон. — Нали знаеш колко се суети тя? Но ти трябва да изядеш всичката супа и да си глътнеш приспивателното! След един здрав сън ще се чувстваш далеч по-добре!
Бреке изгледа младото момиче, някак изненадана, докато Мирим сръчно отмести Ф’нор от пътя си, за да нареди възглавниците зад пациентката си. Сложи салфетката на гърдите й и започна да й дава с лъжица от вкусната супа.
— Спри да ме зяпаш, Ф’нор от Бендън! — каза Мирим. — И отивай да ядеш храната, която ти сипах преди да е изстинала. Нарязах ти порция бяло месо от уерска птица с подправки, така че не проявявай неуважение към отличното сервиране.
Ф’нор послушно се изправи и се усмихна, защото в държанието на момичето се долавяше влияние от маниерите на Манора и Бреке.
За своя собствена изненада Бреке откри, че супата е вкусна и приятно затопля изтощения й стомах, задоволявайки ненаситния апетит, който едва сега бе усетила. После послушно си изпи и сънотворното, макар горчивия вкус на лекарството да се усещаше във фелисния сок.
— А сега, Ф’нор, ще позволиш ли на бедничкия Кант да оглозга един уер-пазач? — попита Мирим, докато настаняваше Бреке за сън.
— Той е жалко подобие на Кафяв.
— Той яде… — започна оправдателно Ф’нор.
— Ха! — сега Мирим звучеше като Лесса.
Ще трябва да се заема с това дете, помисли си лениво Бреке, но една сладостна отпадналост се бе разляла из цялото й тяло.
— Изкарай тая мързелива торба кафяви кости от Уейра и я закарай в Градините за Хранене, Ф’нор. Побързай! Скоро гостите ще идат да празнуват, а знаеш как действа един хранещ се Дракон на несвикналите. Хайде! Кант, излизай от Уейра!
Последното нещо, което Бреке видя докато Ф’нор послушно последва Мирим навън, бе изненаданият поглед на Кант, когато момичето връхлетя върху него, хвана го за ухото и го затегли.
Те я оставиха, помисли си Бреке и внезапно я обзе страх. Оставяха я сама…
— Аз съм с теб — мигновено я утеши Кант.
Двата гущера от двете страни на главата й с обич се притиснаха към нея.
— И аз — каза Рамот.
— Аз също — каза Мнемент. И тези гласове макар и тихи, заглушиха всичко останало.
— Така, — каза Мирим с огромно задоволство, когато се върна в спалнята, — те ще се нахранят и ще се върнат. — Тя тихо се движеше из стаята и захлупваше капаците на кошничките със светилници, за да не пречат на Бреке да заспи. — Ф’нор казва, че не искаш да си сама, така че ще почакам докато той се върне.
Но аз не съм сама, искаше да й каже Бреке. Вместо това затвори очи и потъна в дълбок сън.
Докато Лесса оглеждаше празнуващите, които още не си бяха тръгнали, изпита силното желание да е също толкова освободена колкото са и те. Доволните родители на новите Ездачи, които идваха от Холдове и Работилници, самите ученици, които милваха новоизлюпените си Дракони, дори хората от Уейра изглеждаха доволни и безгрижни и бяха забравили за нещастието. А тя усещаше натрапчива тъга, от която не можеше да се отърси, а нямаше причини да изпитва.