— Твоята първа грешка, скъпи ми Ф’лар — саркастично започна Менестрелът — бе, че за по-малко от три дни, ти успя да осигуриш спасение от непосредствената опасност на Нишките, когато доведохте в нашето време Петте Загубени Уейра. Сега Лордовете очакват ти да направиш второ такова чудо в също такъв кратък срок.
Забележката беше толкова абсурдна, че Ф’лар високо се изсмя преди да успее да се овладее. Но поне напрежението и тревогата се разсеяха и смутените мъже си и извърнаха увереността.
— Това, което ни трябва е време — настоя Ф’лар.
— Това, което нямаме е време — каза уморено Асгенар.
— Тогава нека използваме времето, с което разполагаме по най-добрия начин — рече решително Ф’лар, отърсил се от моментното си съмнение и разочарованието. — Да поработим върху Телгар. Ф’нор, колко Ездачи може да ни даде Т’бор, за да се върнем във времето и да донесем ларвени сакове от Южния? Ти и Н’тон ще уточните заедно координатите.
— Няма ли това да отслаби защитата на Южния? — попита Робинтън.
— Не, защото Н’тон ще си отваря очите. Той е забелязал, че много от саковете, образували се през есента не са устойчиви и загиват през зимата. Затова променихме нашите методи. Набелязваме си даден район, през пролетта го зареждаме с устойчиви сакове, връщаме се в есента и взимаме от тези, които не са трайни. Е, някои уерови птици ще останат без храна, но това няма много да наруши екологичното равновесие.
Ф’лар закрачи из помещението и почеса белега на ребрата си разсеяно.
— Трябва ми също и някой, който да държи под око Набол.
Робинтън весело изсумтя:
— Ние изглежда сме принудени да се занимаваме със странни форми на живот — ларви, Мерон. О, да — и той се засмя, когато те се ядосаха. — Той може да се окаже и ценен. Нека си напряга очите и да си кълчи врата, докато гледа Червената Звезда. Докато е зает с това, ние разполагаме с време. Очите на един отмъстителен човек пропускат някои детайли, а от това ние само ще извлечем полза.
— Добре казано, Робинтън. Н’тон! — и Ф’лар се обърна към младия Бронзов ездач. — Искам да знам всяка забележка, която прави Мерон, кои сектори наблюдава от Червената Звезда, какво и защо вижда и как реагира. Ние не сме му обръщали достатъчно внимание за наше най-голямо съжаление. Може дори да сме му благодарни.
— По-скоро бих бил благодарен на ларвите — отвърна енергичния Н’тон. — Честно казано, сър — добави той и се поколеба за първи път, откакто бе включен в съвета, пред поставена му задача. — Предпочитам да ловя ларви и Нишки.
Ф’лар за миг замислено изгледа младия ездач:
— Гледай на тази задача, Н’тон, като на малко по-необикновен лов на Нишки.
Веднага щом Бреке се почувства по-добре, настоя да се грижи за растенията в Стаите. Тя подчерта, че е от Фермерска работилница и е подходяща да изпълнява тези задължения. Предпочиташе да не присъства на демонстрациите. Всъщност, тя правеше всичко възможно да не се вижда с други хора, които не са от Уейра. Можеше да понесе съчувствието на Ездачите, но съжалението на другите хора й бе противно.
То, обаче, не повлия на нейното любопитство и тя караше Ф’нор да й разказва всяка подробност от това, което наричаше „най-публичната Занаятчийска тайна на Перн“. Когато Ф’нор й описа неблагоприятната реакция към експеримента, който Уейровете се опитваха да осъществят, тя очевидно бе обезпокоена.
— Ларад греши — каза тя бавно, по предпазливия начин, по който бе свикнала да се изразява напоследък. — Ларвите са разрешението. И то правилното! Но е истина, че най-доброто решение не винаги е лесно за приемане. Един поход до Червената Звезда не е разрешение, дори и това да е най-силното желание на Пернезийците. Съвсем очевидно е. Толкова ясно, както ясно се виждаха преди седем Оборота две хиляди Дракона в небето над Телгар. — Ф’нор се изненада като я видя да се усмихва, това беше нейната първа усмивка след смъртта на Уайрънт. — Аз самата също като Робинтън бих предпочела да се осланям на ларвите. Те не предизвикват толкова много проблеми. Но пък аз съм си занаятчийско чедо.
— Напоследък доста често използваш тази фраза — отбеляза Ф’нор и извърна лицето й към себе си, за да срещне погледа на зелените й очи. Те изглеждаха сериозни, както винаги и в ясния й взор се забелязваше сянката на тъга, която никога нямаше да я напусне.