Някак си бе отхвърляла мисълта, че те ще намерят начин да отидат. Това ли бе уплашило Грал толкова много?
Рамот продължаваше да зове тревожно и сега Бреке чу уплашения рев и на другите Дракони.
Тя неумело повдигна туниката си. Застави се да стане права и да излезе на терасата. Огнените гущери продължаваха да кръжат и да се стрелкат около нея, като виеха диво и издаваха един лазещ по нервите, постоянен звук на върховен ужас.
Тя спря на върха на стълбите, зашеметена от стълпотворението в сумрака на Уейрния Конус. По терасите имаше Дракони, възбудено размахващи криле. Други животни кръжаха наоколо с опасна скорост. Повечето бяха без Ездачи. Рамот и Мнемент стояха върху Камъните с протегнати крила, а провисналите им езици лъщяха; очите им блестяха ярко оранжеви, докато те тръбяха на другарите си по Уейр. Ездачи тичаха насам-натам, крещяха и зовяха животните си, и се питаха за източника на тази необяснима тревога.
Бреке затисна ушите си, но напразно. В суматохата се опитваше да зърне Лесса или Ф’лар. Изведнъж те, и двамата, се появиха на стълбите и се втурнаха към нея. Ф’лар първи стигна при Бреке, а Лесса се забави назад, като с една ръка се опираше на стената.
— Знаеш ли с какво са се заели Кант и Ф’нор? — извика Предводителят на Уейра. — Всички животни в Уейра пищят, колкото им глас държи! — той запуши ушите си, като свирепо я гледаше и очакваше отговора й.
Бреке погледна Лесса и видя страха и вината в очите на Стопанката.
— Кант и Ф’нор пътуват към Червената Звезда.
Ф’лар настръхна и очите му станаха оранжеви като на Мнемент. Той се вторачи в нея със смесица от страх и омраза, което накара Бреке да политне назад. Нейното действие го стресна и той погледна към Бронзовия дракон, който гръмко ревеше на хълмовете. Раменете му се изправиха. Той сви юмруци толкова силно, че кожата върху кокалчетата му побеля.
В този миг всички шумове в Уейра спряха, когато всеки разум усети въздействието на предупреждението, което огнените гущери се бяха опитали да предадат.
Вихри — жестоки и безмилостни, разрушителни. Атмосферно налягане — непоносимо и смъртоносно. Пенещи се маси от мазна, отвратителна сива материя, която пулсира. Силна горещина масивна като приливна вълна. Страх! Ужас! Неясни вопли!
Един писък се изтръгна от нечие гърло и като нож се вряза в оголените нерви.
— Не ме оставяйте сам! — викът бе издаден от гласни струни, сгърчени от изключително силна болка. Зов, настойчива молба, която сякаш бе повторена от черната паст на всеки Уейр отекна в Драконовите умове и човешките сърца.
Рамот излетя, Мнемент мигновено я последва. Тогава всички Дракони в Уейра литнаха, също и огнените гущери. Въздухът сякаш стенеше от напрежението да удържи толкова много тела.
Бреке не виждаше. Очите й се бяха напълнили с кръв от спуканите от силния плач капиляри. Но тя знаеше, че сега в небето се носи една прашинка, която вече с главоломна скорост пада надолу, скорост която се увеличаваше с всяка измината дължина. Падане, така фатално, както онова, което Кант се опита да спре над каменните възвишения на планинската верига над Високите Хълмове.
В тази мъртва частица нямаше никакъв живот — никакъв отговор, дори най-слабо ехо, което да се отзове на отчаяния й зов. Големите криле пореха въздуха. Ятото Дракони се издигна. То нарасна двукратно, трикратно, когато заприиждаха и други Дракони. Те образуваха широк шпалир в небето, който да спре тази падаща прашинка.
Сякаш Драконите образуваха полегат кордон, който да поеме безчувственото тяло на техния другар. Да го поемат спирайки с телата си падането и убивайки скоростта с преплетените си криле. Те си предаваха изпотрошеното и окървавено тяло на Кафявия дракон, преди то да достигне дъното на Уейра.
Полусляпа, Бреке бе първият човек, който посегна към окървавеното тяло на Кант. Ф’нор все още бе вкопчен в обгорения му врат. Пръстите й затърсиха артерията на шията на Ф’нор, където трябваше да бие пулса. Плътта му бе студена и влажна на допир и дори леда би бил по-малко твърд.
— Той не диша! — извика някой. — Устните му са посинели!
— Жив е! Жив е! — заповтаря монотонно Бреке. Ето едно слабо трепване под търсещите й пръсти. Не, не си е въобразила — още едно!
— На Червената Звезда не е имало въздух. Посинял е. Той се е задушил!
Един полузабравен спомен подсказа на Бреке да разтвори устните на Ф’нор. Тя покри устата му със своята и дълбоко издиша в гърлото му. Вкара въздух в дробовете му и после го изсмука обратно.
— Точно така, Бреке! — извика някой. — Това може да помогне! Дишай бавно и постоянно. Ти също поемай чист въздух иначе ще припаднеш.