— Ти никога не си излизала от Уейра без да предупредиш…
— Ще ходя, където си искам! — каза Килара и тропна с крак. — Не съм бебе, за да те питам за всичко. Аз съм Стопанката тук, в Южния. Яздя Кралица. Никой не може да ми казва какво да правя. Не забравяй това!
— Никой не забравя повече от моята кукличка…
— Не че този Уейр ми харесва…
— … и това е обида за моята рожбичка…
— Не че тях ги е грижа, но ще видят, че не могат да се отнасят така невъзпитано с жена от Рода Телгар…
— … и кой е бил невъзпитан към моята малка…
— Оправи този подгъв, Ранели, и не се мотай цяла седмица с него! Трябва да изглеждам възможно най-добре, когато отида у дома, в Телгар — каза Килара и извърна тялото си, за да види как се спускат гъстите руси коси по гърба й. — Само едно му е хубавото на това ужасно, ужасно място. От слънцето косата ми още повече изрусява.
— Като водопад от злато е, сладка моя, а аз я четкам, за да е още по-лъскава. Сутрин и вечер я четкам. Никога не пропускам. Освен, когато те няма. Той те търси днес…
— Не се занимавай с него, оправи този подгъв!
— А, да, ще го оправя. Съблечи я, така. Ах, скъпата ми кукличка! Кой се е отнесъл така с теб?… Той ли ти направи тези неща…
— Тихо! — Килара бързо отстъпи от свляклата се в краката й рокля и видя колко силно изпъкваха синините върху нежната й хубава кожа. Още една причина да си сложи новата рокля. Тя навлече свободната си ленена роба, която одеве бе захвърлила. Беше без ръкави, но маншета й почти прикриваше голямата синина на дясното й рамо. Винаги можеше да каже, че е станало по невнимание. Не, че я бе грижа какво ще си помисли Т’бор, но така вероятността за скандал беше по-малка. Онзи не знаеше какво прави, когато се напие.
— Нищо хубаво няма да излезе от това. — Вайкаше се Ранели, докато вдигаше червената рокля от пода. После се запъти към стаичката си. — Сега си от Драконовите ездачи. Нищо хубаво не излиза, когато те се мешат с холдъри. Стой си сред своите! Тук все пак си някоя…
— Млъкни, стара глупачке! Целият смисъл да си Стопанка на Уейр е, че можеш да вършиш каквото си поискаш. Аз не съм като майка ми. Нямам нужда от съветите ти!
— Да, зная — каза старата бавачка с толкова горчивина, че Килара се загледа подир нея.
Ето, че пак се намръщи грозно. Не трябва да забравя, че не бива да си събира веждите така — излизат бръчки. Килара плъзна ръце по тялото си, като милваше гладките си извивки, и прокара едната си ръка по плоския корем. Плосък дори след петте пикльовци, които бе родила. Е, няма да има повече. Беше открила начина. Само няколко мига повече в между, когато трябва и…
Тя се завъртя на пръсти, засмя се протягайки ръце нагоре към тавана, докато сухожилията й се изопнаха и натъртеното я заболя.
Мерон не трябваше да… Тя се усмихна замечтано. Мерон го направи, защото тя искаше.
— Той не е Драконов ездач — каза Придет, току-що събудила се от сън. Нямаше упрек в тона на Златната кралица, беше просто констатация. Въпреки факта, че Придет се отегчаваше, когато обикаляха Холдовете, а не Уейровете. В случаите, когато каприз на Килара ги отвеждаше на гости при други Дракони, Придет беше повече от доволна. Но в Холд, където за компания търсеше несвързаните брътвежи на уер-пазача, бе съвсем друга работа.
— Не, той не е Драконов ездач — съгласи се Килара енергично. Една усмивка за отминали удоволствия пробяга по пълните й алени устни. Това ми придава нежен, загадъчен, съблазнителен вид, помисли си тя и се наведе към огледалото. Но повърхността беше на петна и в отражението кожата й придоби нездрав вид.
— Сърби ме — каза Придет и Килара чу как Дракона се раздвижи. Земята под краката й потрепери.
Килара се засмя снизходително и като се врътна за последно и се намръщи към дефектното огледало, тя излезе да удовлетвори желанието на Придет. Ех, да можеше да намери един истински мъж, който да я разбира и обожава така както Дракона й! Ако, например, Ф’лар…
— Мнемент е на Рамот — каза Придет, когато ездачката й дойде на откритото място, което служеше за Уейр на Златната кралица в Южния. Драконът беше изтъркал мръсотията от скалното си легло. Южното слънце напичаше плочата така, че тя излъчваше приятна топлина и през най-студените нощи. Наоколо големите фелисни дървета бяха натежали от розов цвят, който изпълваше въздуха с благоухание.
— Мнемент може да бъде твой, глупавичката ми — каза тя на животното си, като го зачеса с една четка с дълга дръжка.
— Не, не искам да се карам с Рамот.
— Нямаше да му мислиш много, ако беше разгонена — отвърна Килара като й се искаше тя да има дързостта да опита такъв ход. — Няма нищо неморално да летиш с баща си и да отмениш майка си в създаването на потомството му…