После Кант се овъргаля в пясъка така старателно, че Ф’нор го прати да се изплакне, ала Драконът нададе вой, че му било страшно приятно да усеща по кожата си горещия пясък. Ф’нор примирено отстъпи, а Кант издълба дупка в пясъка и доволно се сви на кълбо. Слънцето напичаше и скоро те се унесоха в дрямка.
— Ф’нор! — тихия зов проникна в сладкия унес на Кафявия ездач. — Не мърдай!
Това бе достатъчно, за да прогони дремливата наслада, макар тона на Дракона да бе леко развеселен, а не тревожен.
— Внимателно си отвори едното око! — посъветва го Кант.
Леко раздразнен, Ф’нор го послуша и си отвори окото. Трябваше да положи усилия, за да остане напълно неподвижен, защото това което видя бе едно съвсем мъничко Златно драконче, не по-голямо от ръката му. Две очички като блестящи зелени скъпоценни камъчета го наблюдаваха със сдържано любопитство. Изведнъж, крилцата не по-големи от дланта на Ф’нор, се разгънаха и проблеснаха прозрачни на слънчевата светлина.
— Не си отивай! — каза Ф’нор несъзнателно проговаряйки с мисълта си. Нима сънуваше? Не можеше да повярва на очите си! Крилцата леко трепнаха. Мъничкото Драконче наклони глава.
— Не си отивай, мъниче! — добави и Кант също толкова нежно. — Ние с теб сме от една и съща кръв.
В мига, в който животинчето изпита недоверчивост и колебание, неговите мисли се предадоха на Дракон и човек. Крилцата останаха разперени, но то не излетя. Любопитство смени нерешителността, ала недоверието нарасна. Малкото Драконче се извърна към Ф’нор и втренчено се вгледа в очите му толкова продължително, че той усети напрежение в очните си мускули.
Когато Ф’нор долови съмнението и учудването на животинчето, веднага схвана какво го притесняваше.
— Аз не съм от твоята кръв, а ей това голямо животно — тихо му каза той. — Ти си от неговата кръв.
Малката главица отново се наклони. Очите лъщяха, докато се въртяха от изненада и нарастващо съмнение.
Ф’нор забеляза, че то не мислеше така, защото за него Кант бе сто пъти по-голям.
— Ф’нор, отдалечи се — предложи му Кант. — Сестричке, иди с човека!
Малкото Драконче закръжи, пърхайки с крилца, докато Ф’нор бавно се изправи. Той се отдалечи от огромния Дракон, а мъничето го последва. Когато Ф’нор се извърна и посочи към Кафявия, то се обърна, хвърли един бърз поглед и изчезна.
— Върни се! — извика Ф’нор. Не, не, той „сигурно“ сънуваше!
Кант избоботи развеселен:
— Как би ти се сторило да видиш човек, толкова по-голям от теб, колкото съм аз от нея?
— Кант, осъзнаваш ли, че това беше огнен гущер?
— Разбира се.
— Огнен гущер стоеше до ръката ми! Знаеш ли колко пъти хората са се опитвали да хванат едно от тези създания!? — Ф’нор спря, осмисляйки преживяното. Вероятно бе първият човек, който се е доближил толкова близо до огнен гущер. А нежната малка красавица бе излъчила чувства, бе разбрала простички указания, а после взе та изчезна в между.
— Да, тя отиде в между — потвърди равнодушно Кант.
— Ах, ти тромава буцо пясък! Не разбираш ли какво значи това? Значи, че онези легенди са „били“ верни! Вие сте отгледани от мъничета като нея!
— Не помня — отговори Кант, но нещо в тона му подсказа на Ф’нор, че увереността на Дракона бе леко разклатена.
Ф’нор се засмя и нежно погали муцуната на Кант:
— И как би могъл! След като и ние хората сме загубили толкова много знания, а при това сме можели да ги запишем.
— Има и други начини да се запомнят важните неща — отговори Кант.
— Само си представи как от миниатюрни огнени гущерчета са били създадени животни големи, колкото теб! — той бе изпълнен с благоговение, защото знаеше колко време беше нужно от тревопасните добичета да се създаде порода, в която единственото подобрение бе, че ставаха по-бързоноги.
Кант неспокойно избоботи:
— Аз съм полезен. Тя не е.
— Обзалагам се, че с малко помощ тя много бързо ще се научи на това-онова — перспективата очарова Ф’нор. — Възразяваш ли?
— Че защо?
Ф’нор се облегна на клинообразната глава, като се опита да я обгърне с ръце, изпълнен с гордост и обич към своя Дракон.
— Въпросът ми беше доста глупав, нали Кант?
— Доста глупав!
— Чудя се колко ли време ще ми е нужно, за да я обуча.
— Да я обучиш за какво?
— О, разбира се, че както и да я обучавам, тя не би се справила по-добре от теб! Не, чакай малко! Ако, случайно, успеем да я обучим да пренася съобщения… Ти каза, че тя отиде в между, нали? Чудя се, дали можем да я научим да отива в между сама и да се връща? О, ами тя дали ще се върне сега при нас? — при тази мисъл ентусиазмът му се разсея от суровата действителност.