Ф’нор погледна Бреке, другите ездачи и Мирим, която този път не отвърна очи от погледа му.
— Всички ли сте от Холд? Не бях се замислял. Някак си, веднъж човек като стане Ездач, забравяш за произхода му.
— Аз съм родом от Работилница, — каза Бреке — ала забележката на Г’сел важи еднакво за Холдове и Работилници.
— Може би трябва да накараме Т’бор да издаде заповед грижата за гущерите от днес нататък да стане задължение на целия Уейр — предложи Ф’нор, като лукаво се усмихна на Бреке.
— Ще види тогава Килара! — измърмори някой много тихо откъм ъгъла на Мирим.
Глава V
Удоволствието за Джаксъм да язди Дракон — тъй като бе поканен в Уейр Бендън, бе помрачено от гневното мъмрене на неговия опекун. Джаксъм не знаеше, че раздразнението на Литол не се дължеше само на лошия навик на момчето да се губи в неизползваните и опасни галерии на Холд Руат. Нещо по-сериозно го тревожеше. Джаксъм, естествено, бе съвсем съкрушен. Той „не искаше“ да дразни Опекуна си Литол, но изглежда не му се удаваше да го „зарадва“, независимо колко се опитваше. Имаше толкова много неща, които той, Джаксъм — Лорд на Холд Руат, трябваше да знае, да върши, да разбира, че най-накрая му писна и той реши да избяга, за да остане сам със себе си и с мислите си. А единственото тихо място в Руат, където никой не ходеше и не би го безпокоил, бе в задната част на Холда. Въпреки че, можеше да се загуби или да бъде заклещен от някое скално срутване (но съдейки по Архивите, доколкото можеха да бъдат разчетени и по спомените на хората, в Руат не бе имало срутване), Джаксъм досега не бе попадал в беда. Той отлично познаваше пътя си. Откъде можеше да знае, че ще стане така? Неговите изследвания можеха някой ден да спасят Холд Руат от нов нашественик, някой като Факс — неговия баща. На това място мислите на Джаксъм засякоха. Един баща, който никога не беше виждал и майка, която бе умряла при раждането му, го бяха направили Лорд на Руат, въпреки че майка му беше от Кром, а баща му Факс от Високите Хълмове. Предложи го Лесса — сега, Стопанка в Бендън. Последната от Рода Руат. Това бяха все противоречия, които той не разбираше.
Вече беше сменил мръсните всекидневни дрехи с най-хубавата си туника и панталон и си бе сложил мантия от уерова кожа и ботуши до колената. Не, че те можеха да го предпазят от ужасния студ в между. Джаксъм потръпна от страх и възбуда. В между беше като да си увиснал в нищото, а гърлото ти пресъхваше и червата ти се свиваха на топка. Човек се чувстваше завладян от нелепия страх, че никога вече няма да види светлината на деня, или дори нощната тъмнина, в зависимост от местното време там, където отиваше. Той страшно завиждаше на Фелисън, въпреки факта, че не бе съвсем сигурно, че неговият приятел ще стане Драконов ездач. Но Фелисън живееше в Уейр Бендън и около него бяха майка му, баща му и другите Драконови ездачи, а и…
— Лорд Джаксъм! — викът на Литол долетя от Големия вътрешен двор и прекъсна мислите на момчето. То се затича, внезапно уплашено, че ще тръгнат без него.
Само Зелена, помисли си Джаксъм с известно разочарование. Мислеше си, че ще пратят поне Кафяв, тъй като Литол — Опекуна на Владетеля на Холд Руат, някога бе Драконов ездач. После Джаксъм бе обзет от разкаяние. Драконът на Литол е бил кафяв, а бе добре известно, че част от душата на човека завинаги си отива, когато Дракона му умре, а той остане между живите.
Ездачът на Зелената се усмихна за поздрав, докато Джаксъм се катереше по протегнатия крак на Дракона.
— Добро утро, Джералт! — каза той, леко сепнат, защото само до преди два Оборота с този момък играеха заедно в Ниските Пещери. А сега той беше истински Ездач.
— Дж’ралт, моля ви, Лорд Джаксъм! — поправи го Литол.
— Няма нищо, Джаксъм — каза Дж’ралт и ловко пристегна ездачния колан около кръста на момчето.
На Джаксъм му се прищя да потъне в земята. Да бъде поправян от Литол пред Джер… Дж’ралт, само защото е забравил да употреби почетното съкращение! Той не можа да се наслади на тръпката от излитането, яхнал Дракон, понесъл го над високите кули на Холда. Той гледаше долината, ширнала се като килим под вълнообразния зелен врат на Дракона. Но докато кръжаха, Джаксъм трябваше да пази равновесие, като се държеше за неочаквано меката кожа на животното, а топлината от този контакт сякаш облекчи вътрешните му терзания. После видя редиците берачи на полето. Те сигурно гледат нагоре — предположи Джаксъм. Дали тези хулигани — момчетата от Холда знаят, че той Джаксъм — Лорда на Руат беше сега на гърба на Дракона? Младежът отново се почувства добре. Да си Драконов ездач навярно е най-чудесното нещо на света. Джаксъм усети внезапен прилив на съжаление към Литол, който бе имал тази радост, а после я бе загубил и сега сигурно страда, задето язди чужд Дракон. Момчето погледна към неподвижния гръб пред него, тъй като седеше притиснат между двамата мъже и му се дощя да може да утеши своя Опекун. Литол винаги бе честен и ако очакваше от Джаксъм да бъде перфектен, то бе защото Джаксъм бе Лорда на Холд Руат. А това бе чест, не по-малка от тази, да си Драконов ездач. Размишленията на Джаксъм рязко бяха прекъснати, когато Драконът ги отведе в между. Броиш бавно до три, каза си Джаксъм, като се опита да овладее надигащия се страх. Бе загубил всякакъв усет за светлина, звук, допир, не усещаше дори меката Драконова кожа под ръцете си. Опита да брои, но не можа. Мозъкът му сякаш бе замръзнал и точно когато бе на път да закрещи, те се показаха в късното следобедно небе над Уейр Бендън. Никога Конусът му не бе изглеждал толкова приветлив със своите високи стени, обагрени от искрящото слънце. Черните входове на Уейровете, издълбани във вътрешната стена бяха като безмълвно зинали усти, които сякаш учудено го приветстваха.