Въздъхвайки, той подпря гърба си о гладката стена и плъзгайки се надолу по нея, тупна на земята.
— Джаксъм?
— Добре съм. Просто се уморих.
— И аз — каза с въздишка на облекчение Фелисън, а рамото му докосна това на Джаксъм. Този допир ги успокои.
— Чудя се как ли е било! — изрече накрая Джаксъм.
— Как е било кое? — попита с известна изненада Фелисън.
— Когато Уейровете и Холдовете са били пълни и когато тези коридори са били осветени и използвани.
— Никога не са били използвани.
— Глупости! Никой няма да си губи времето, за да дълбае коридори които да не водят нанякъде. А Литол казваше, че в Бендън имало над петстотин Уейра, а само половината били използвани…
— Ние в Бендън имаме четиристотин и дванадесет бойни Дракона.
— Разбира се, но преди десет Оборота не са наброявали и двеста. Така че, защо са били нужни толкова много Уейрове, ако някога не са били всичките населени? И защо са тези километрично дълги коридори, зали и стаи в Холд Руат, ако все някога не са били населени?
— Е, и?
— Искам да кажа къде са отишли всичките тези хора. И как са дълбали в тия скали?
Очевидно този въпрос никога не бе притеснявал Фелисън.
— А направи ли ти впечатление? Някои от стените са гладки като…
Джаксъм спря изумен от това, което започваше да разбира. Почти страхливо, той се обърна и прокара ръка по стената зад гърба си. Беше „гладка“. Преглътна, а гърдите го заболяха по-силно и не само от издраното. — Фелисън…
— Какво… какво има?
— Тази стена е гладка.
— И какво от това?
— Ами, гладка е. Не е груба.
— Какво искаш да кажеш? — Фелисън като че ли се ядоса.
— Гладка е, това е древна стена.
— Е, и?
— Ние сме в старата част на Бендън. — Джаксъм се изправи на крака и ходом прокара ръка по стената няколко крачки напред.
— Хей! — Джаксъм чу как Фелисън тромаво се изправи. — Не ме оставяй, Джаксъм! Не те виждам!
Джаксъм протегна ръка назад, докосвайки плът и дръпна Фелисън към себе си.
— Стой плътно до мен сега! Ако това е стар коридор рано или късно ще излезем навън. Ще стигнем или до задънена улица или до главния сектор. Сигурно е.
— Но откъде знаеш, че се движим в правилната посока?
— Не знам, но е по-добре отколкото да ми висиш на главата и да огладняваш. — С едната ръка подпрян на стената, а с другата стискайки колана на Фелисън, Джаксъм продължи нататък.
Едва можаха да извървят и двадесет крачки, когато пръстите му напипаха един ръб, който стигаше до пода.
— Ей, предупреждавай ме, бе човек! — извика Фелисън като се блъсна в Джаксъм.
— Открих нещо.
— Какво?
— Един ръб — гладък. — Джаксъм припряно протегна двете си ръце и се опита да напипа другия ръб на това, което може би бе изход.
На височината на раменете му, точно зад втория ръб, той напипа квадратна плочка и докато я изучаваше я натисна. С боботещ рев стената изпод другата му ръка започна да се отмества, а от отвора заструи светлина.
Момчетата за един миг се втренчиха в ярката светлина от другата страна на прага, която струеше от някакви странни предмети, преди застоялия газ, с който бе изпълнена стаята да ги обгърне. Но поне светлината остана като фар, по който да се ориентират.
— Тази сутрин вдигнах на крак хората си. Открихме го в недрата на самия Холд, където едно скално срутване му беше препречило пътя — казваше Литол на Лесса, докато гледаха момчетата, които тичаха към Ниската Пещера.
— Тогава значи си забравил за твоето собствено детство — засмя се Ф’лар и любезно покани Литол в Уейра. — Или не си изследвал вътрешните коридори като малък?
Литол се намръщи, изсумтя, но не се усмихна.
— При мен бе различно. Аз не бях наследник на Холд.
— Хайде, Литол, наследник или не, — каза Лесса, като го хвана под ръка. — Джаксъм е момче като всяко друго. Не, моля те, аз не те критикувам. Той е прекрасен младеж, добре се развива. Можеш да се гордееш с него.
— Възприел е и държанието на Лорд — позволи си да каже Ф’лар.
— Правя, каквото мога.
— Изглежда можеш доста — каза одобрително Лесса. — Толкова е пораснал, откакто го видях за последно.
Но мускулчето на бузата на Литол заподскача и Лесса се ядоса, чудейки се какъв повод за недоволство от Джаксъм бе изнамерила Мардра този път. По-добре тази жена да спре да се меси… Лесса сурово си напомни, че и тя би могла да бъде упреквана в същото, задето бе поканила Джаксъм тук, на гости. Когато Мардра научи, че Литол е бил в Бендън…
— Радвам се, че мислиш така — отговори Литол, потвърждавайки Лессините подозрения.