Робинтън издаде силен звук, който отекна из стаята и накара Рамот да избоботи от Люпилната Градина. Ковачът показа всичките си замацани зъби и стисна огромните си юмруци върху масата, сякаш, за да задуши всякаква съпротива още в зародиш. Мускулчето на бузата на Литол конвулсивно подскочи и спря.
— Чудесна идея! — извика Робинтън. — Надеждата е велико нещо! Ако дадеш на Лордовете надеждно средство за комуникация, ще преодолееш политиката на изолация на Уейровете.
— Ще можеш ли да го направиш, Фандарел? — попита Ф’лар Ковача.
— Ще успея да прокарам жици до Телгар. Да, ще бъде направено!
— Как работи този далекосъобщител? Не разбирам.
Фандарел кимна с глава към Менестрела:
— Благодарение на Робинтън си имаме код, който ни позволява да разпращаме дълги и сложни съобщения. Трябва ни обучен човек, който да знае кода, за да приема и изпраща. Ако можете да отделите един час от времето си…
— Мога да отделя толкова време, колкото ти е нужно, Фандарел — увери го Ф’лар.
— Да го направим утре. Утре не ни чакат валежи — настоя Лесса, възбудено.
— Хубаво! Ще уредя демонстрация. Ще пратя и повече хора да работят по жицата.
— Аз ще говоря с Лорд Сангел от Южния Бол и Лорд Гроге от Форт — каза Литол. — Дискретно, разбира се, но те знаят, че Руат не е толерирана от своя Уейр — той се изправи на крака.
— Бил съм и Ездач, и занаятчия, а сега съм холдър. Но Нишките не правят разлика. Обгарят навсякъде, всичко, до което се докоснат.
— Даа, ще трябва да припомним това на всички — каза Робинтън и зловещо се усмихна.
— Аз, разбира се, ще се съглася на всичко, което Т’рон ми нареди да сторя, след като сега имам надежда за по-скорошно избавление. — Литол се поклони на Лесса. — Моите почитания, Милейди. Ще взема Лорд Джаксъм и ще ви помоля да ни върнете обратно.
— Но ти пропусна обяда си, остани за вечеря.
Литол поклати глава със съжаление:
— Предстои ни доста работа.
— В интерес на икономията на Драконова сила, аз ще яздя с Литол и Джаксъм — каза Робинтън и погълна остатъка от виното си, като съжали, че трябваше да го изпие така бързо. — Така ще можете да ползвате две животни, които да си поделят Фандарел.
Фандарел се изправи — един кротко усмихнат гигант. Огромните му размери правеха Менестрела да изглежда джудже, а той в никакъв случай не бе нисък.
— Горко на Драконите, принудени да понасят завистливи, малки твари като теб, на гърбовете си!
Никой обаче не си тръгна, понеже нито Джаксъм, нито Фелисън бяха намерени. Една от жените на Манора си спомни, че ги бе видяла да отмъкват зеленчуци и си помислила, че отиват да играят мигси с другите момчета. При разпита, едно от децата — Гандидан, призна, че ги видял да се запътват към задните галерии.
— Гандидан — рече строго Манора — пак ли сте се дразнили с Фелисън за онази дупка за надничане?
Детето наведе глава, а другите деца изглеждаха гузни.
— Хм — и Манора се извърна към обезпокоените родители. — Отново са ми изчезнали употребявани светилници, Ф’лар, така че сигурно са отишли да гледат яйцата.
— Какво? — възкликна Лесса толкова стресната, че момчетата още повече се свиха.
Преди тя да успее да ги смъмри, Ф’лар високо се изсмя:
— Ето къде ще са значи!
— Къде?
Момчетата се притиснаха едно до друго, ужасени от студения й глас, макар тя да се бе обърнала към Предводителя на Уейра.
— В галерията зад Люпилните Градини. Е, Лесса, не се паникьосвай! Това е неизбежно, когато растеш в Уейр, нали, Литол? И аз съм го правил, когато бях на възрастта на Фелисън.
— И ти си знаела за тези разходки, Манора? — попита я Лесса студено, без да обръща внимание на Ф’лар.
— Но, разбира се — отвърна Манора спокойно. — Само гледах да се уверя, че всички са се върнали. Преди колко време са тръгнали, Гандидан? Не поиграха ли с вас?
— Нищо чудно, че Рамот е толкова разстроена. А аз все си мислех, че е нервна заради мътенето. Как си позволила такова нещо?
— Айде и ти, Лесса! — каза Ф’лар успокоително. — Това е въпрос на юношеска гордост — и Ф’лар сниши гласа си до шепот, а очите му се разшириха. — Да не се уплашиш от предизвикателството на тъмнината, от прашните коридори с едва мъждукащи светилници. Дали ще издържат достатъчно дълго, че да стигнем до цепнатината и да се върнем или ще се загубим завинаги в мрака на Уейра?
Менестрелът се усмихна, а момчетата стояха смаяни и със зяпнали уста. На Литол, обаче, не му бе до смях.
— Преди колко време, Гандидан? — повтори Манора и повдигна към себе си главата на момчето. Понеже той явно не можеше да говори, тя огледа изплашените лица на останалите. — Май ще е най-добре да ги потърсим.