Манора нежно му се усмихна и приглади разрешената му коса.
— Не се тревожете, Лорд Джаксъм — каза мило тя.
— Може би малко ще ви се поскарат. Но Литол беше извън себе си от страх.
Джаксъм си представи странна картина на двама Литоловци седнали един до друг с бузи потрепващи едновременно.
— Но не бих препоръчала повече такива самодейни експедиции — тя се подсмихна. Възрастните отдавна са забравили тези игри.
Джаксъм бе твърде зает, да се чуди дали тя знае за цепнатината и че момчетата са надзъртали през нея. Дали знаеше, че и той го е правил. Преживя една малка смърт в очакване да види дали, тя ще каже, че Фелисън е признал тяхното престъпление, но после осъзна че тя бе казала, че само леко ще ги посмъмрят. На Манора можеше да се вярва. А щом тя знае и не е сърдита… Но ако не знае, а той вземе че я попита, може и да се разсърди…
— Вие сте открили онези стаи, Лорд Джаксъм. Ако бях на ваше място, щях да си вирна носа.
— Стаи ли?
Тя му се усмихна и протегна ръка.
— Мислех, че сте гладен.
Ръката й бе хладна и мека, докато го извеждаше на терасата, която водеше до спалните помещения. Трябва да е късно, помисли си Джаксъм, докато минаваха покрай дръпнатите завеси на спалните. Огънят в центъра бе угасен. Няколко жени се бяха събрали до една от работните маси и шиеха. Те бързо погледнаха към Манора и Джаксъм и се усмихнаха.
— Вие казахте „стаи“? — попита Джаксъм с учтива настоятелност.
— Освен стаята, която сте отворили има още две, а и останки от стълбище водещо нагоре.
Джаксъм подсвирна:
— И какво има в стаите?
Манора тихо се засмя:
— Никога не съм виждала Ковача толкова развълнуван. Открили са някакви уреди със странна форма и разни стъкълца, които не мога изобщо да схвана за какво са.
— Старовремска стая ли е? — Джаксъм бе впечатлен от важността на откритието си. А той едва бе успял да погледне вътре.
— Старовремски ли? — Манора така леко се намръщи, че Джаксъм реши че му се е сторило. Манора никога не се мръщеше. — Бих казала, древни стаи!
Когато влязоха в Главната Пещера, Джаксъм осъзна, че тяхното появяване прекъсна оживените разговори на Ездачите и жените, които бяха насядали около голямата маса за хранене. Привикнал към такива критични погледи, Джаксъм изпъна рамене и завървя с отмерена крачка. Той бавно обърна глава, като кимаше важно и се усмихваше на тези, които познаваше. Не обръщаше внимание на лекия кикот, с който също бе свикнал; един Лорд трябва да се държи с подобаващо за неговия сан, достойнство, дори и да не е навършил дванадесет Оборота и да бе в присъствието на по-възрастни от него.
Във вътрешната част на Конуса бе пълна тъмнина, но той видя святкащите очи на Драконите, накацали по терасите на Уейровете. Усети лекия повей, когато някои от тях раздвижиха огромните си криле. Погледна нагоре към Звездните Скали, които изпъкваха на по-светлото небе, видя гигантския силует на стражевия Дракон. Далеч навътре в Конуса дочу неспокойния тропот на затворените в кошарата добичета. А езерото в средата отразяваше звездите в небето.
Ускори крачка и това принуди Манора да стори същото, за да не изостава. Достойнството може да бъде забравено в мрака, а той бе и ужасно гладен.
Мнемент избоботи приветствено от терасата пред Уейра на Кралицата и Джаксъм погледна към обърнатото към него око, което леко отпусна единия си клепач и поразително наподоби човешко намигване.
Дали Драконите имаха чувство за хумор? — зачуди се той защото уер-пазача със сигурност нямаше, а той беше от същия подвид.
— Връзката е твърде далечна!
— Моля? — каза сепнато Джаксъм и погледна към Манора.
— За какво, млади ми Лорде?
— Не казахте ли нещо?
— Не.
Джаксъм погледна бързо назад към голямата сянка на Дракона, но главата на Мнемент бе извърната. После подуши печеното месо и тръгна още по-бързо.
Докато вземаха завоя, Джаксъм се взря в златното тяло на излегналата се Кралица и бе обзет от чувство за вина и страх. Ала тя дълбоко спеше и в съня си се усмихваше с простодушно спокойствие. Изумително! Също като новото бебе на помайчината му! Той извърна поглед, да не би да я събуди и тогава видя наредените около масата, хора. Дойде му твърде много. Очакваше там да са Ф’лар, Лесса, Литол и Фелисън, но тук бяха също Ковача и Менестрела.
Само рутината му помогна да отговори учтиво на поздравите на знатните хора, без да знае че Манора и Лесса му се притекоха на помощ.
— Нито дума, докато детето не се е нахранило, Литол — каза твърдо Стопанката, а ръцете и нежно подбутнаха Джаксъм до Фелисън, който между две хапки му хвърли съучастнически поглед. Но посланието убягна на младия Лорд. — Джаксъм е пропуснал обяда си в Холда и не ял вече часове. Той добре ли е, Манора?