И се сбъдна тогава евангелското слово: „Нека засияе светлината ви пред човеците, та след като видят добрите ви дела, да прославят вашия Отец, Който е на небесата.“ И така пак беше повален сатаната; чрез което разчиташе да препъне, с него беше препънат, и с каквото разчиташе да оскверни мъжа, с това повече проявен го видя и беше посрамен; и тези, които събра против светеца с борческия разум от различни народи и градове, превърна в проповедници на неговата добродетел. Това се случи и с Йов. Когато изпитващият го сметна вече повален, тогава го видя не само укоряван от приятелите, поради търпението и незлобието, но и прославен и възвеличен от народите по цялата вселена. И се провикна апостолът по всички църкви, на които бе учител: „Слушали сте за търпението на Йов и видяхте края му, даден от Господа.“
Но царят съвсем не оценяваше нещата така, а се стремеше това, което с наслада беше чул, с очи да види и да пипне с ръце. Защото е люта тази страст, най-люта от лютите, поради което и блаженият Павел с право я нарече идолослужение. Защото душата, когато бъде обхваната от нея, както безумец, погълнат от влечението на силно чувство, презира не само срама, но и самия живот. И божият човек беше заточен на острова, наречен Лемнос, отстоящ от Лаврата на около шестдесет поприща.
После, когато не след дълго тръгна за Византия, на царя се яви някакво божествено видение и го заплаши, че ще изпита гнева му, ако не отдаде веднага на преподобния заслужаваната свобода. И тъй, принуден от страх повече, а не по собствено желание, той смири царската си гордост, припадна на колене, моли се и прошка поиска. Който преди беше безмилостен, горд и високомерен, молеше за милост като жалък раб, а който беше обиждай, страдащ и смирен, развързваше оня, който го беше свързал, опрощаваше оня, който го беше обидил, смиляваше се над клеветника, благославяше злоезичника. Така добродетелта е свикнала да се проявява най-вече чрез противниците си; и чрез тези, които мислят да я затъмнят, тя повече расте, приемайки всичко това за умножаване на своите качества. Както горящите въглени, покривани от някого с много слама, за да бъдат угасени, от нейното притуряне изпускат веднага още по-голям пламък нависоко, така и тук: Евтимий по-напред беше известен на малцина с добродетелта си, но поради изпитанието стана известен на мнозина, или по-просто казано — пред всички възсия.
И понеже доста време прекара в чуждата страна, дето мнозина го задържаха там и го молеха да пребивава с тях, като разсъди, той предпочете отечеството пред всичко и към него пак се отправи, носещ различни богатства от премъдрост и разум, които накупи като някой търговец, проявил способността си в далечни страни. И тъй, нека оня, който справедливо преценява нещата, не счита малко достойно за похвала това — да пренебрегне молбата на такъв голям град и стремежа на избраниците му да го задържат, без да приеме усърдието и на самите велможи, които отиваха при него за същото. Стремежът на всички беше да пребивава сред тях великият Евтимий, понеже насаждаше добродетели, тъй като бе законоположник на монашеския живот. Но избягвайки навсякъде нещата, които водят към възгордяване, и знаейки, че много често първопричина за грешния живот бива страстта на възгордяването, той се стремеше да се посвети на безмълвнически живот в отечеството си като в някое пристанище. Защото трябваше и отечеството, което го роди, да си има красител и във време на нужда крепител, обогатен с духовни дарби; и когото то отхрани с мляко, да го спечели за духовен хранител и да се украси не чрез някой друг, а чрез собствен плод, и от него да бъде то насочвано по пътя на големия живот.
Прочее, като пристигна там, Евтимий не се издаде пред ония, които го желаеха, не се поблазни от любочестието на онези, които се стараеха да се надминат един друг в това, не се преклони пред думите и умилителните сълзи на имотните, а направи жилище една пещера, доста отдалечена от градския и от всякакъв друг шум, и издигна църква за прослава на Пресвета Троица, на Която беше поборник. И при пещерата се видя рояк ученици — колко многобройни, колко почтени, колко достойни за такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия Бог! После той не се показа на приятели, на познати, на любимци, на роднини — нито на други някои — като нуждаещ се от нещо, и като свободен и по-горен от нуждите. Защото той за нищо на света не искаше да принизи душевното любомъдрие, нито пък дребните неща да смесва с висшите и плътските да приравнява с духовните, а поучаваше и с апостолското слово: „Тия мои ръце послужиха на мене и на онези, които бяха с мене.“ Той и на дело потвърждаваше казаното.