„Да се махнем някъде“ — зашепна, лелята, изчервена, притеснена, с неспокойни очи. И те се озоваха в кабинета, там, над коженото кресло минаваше конусовиден лъч, в който се въртяха прашинки. Тя запали цигара и в тези лъчи меко и призрачно се залюляха гънките на дима. Тя беше единственият човек, в чието присъствие не се чувствуваше потиснат, а сега му беше особено хубаво: с това странно мълчание в къщата и сякаш с някакво неопределено очакване. „Да поиграем на нещо — избъбри лелята и го хвана отзад за врата. — Колко ти е тънко вратлето, с една ръка мога…“ — „Играеш ли шах?“ — предпазливо попита Лужин, освободи главата си и приятно потърка буза в синия й като метличина копринен ръкав. „По-добре карти“ — продума тя разсеяно. Някъде хлопна врата. Тя се намръщи и обърнала лице към звука, се ослуша. „Не, искам на шах“ — каза Лужин. „Сложно е, мили, не можеш бързо да се научиш.“ Той се приближи до писалището, намери кутийката, поставена зад портрета. Лелята стана да вземе пепелник, затананика като в някакъв унес края на неясна мисъл: „Това би било ужасно, това би било ужасно…“ — „Ето го“ — каза Лужин и сложи кутията върху ниската турска масичка с инкрустации. „Трябва и дъска — рече тя. — Хайде по-добре на шашки, по-лесно е.“ — „Не, на шах“ — настоя Лужин и разгърна мушамата, разчертана на квадрати.
„Най-напред ще наредим фигурите — подхвана лелята с въздишка. — Тук белите, там черните. Царят и царицата са един до друг. Ето това са офицерите. Това — конете. А това са топовете, те са в края. Сега…“ Тя изведнъж замря, вдигнала фигурата във въздуха, и се загледа във вратата. „Чакай — изрече неспокойно. — Май съм си забравила кърпата в трапезарията. Ей сега ще дойда.“ Отвори вратата, но начаса се върна. „Нищо — продума тя и отново си седна на мястото. — Не, недей ги нарежда без мен, ще объркаш нещо. Това се нарича пешка. Сега виж как се движат. Кончето, разбира се, скача.“ Лужин бе седнал на килима, докосваше с рамо коляното й, гледаше ръката й с тънка платинена гривна, ръката вдигаше и поставяше фигурите. „Царицата е най-подвижна“ — каза той с удоволствие и намести с пръст фигурата, която не стоеше точно в центъра на квадрата. „А се вземат така — продължи лелята. — Разбираш ли, все едно, че се избутват. Пешките ей така, странично. Когато царят може да бъде взет, това се нарича шах; когато няма къде да се скрие, това е мат. Значи ти трябва да вземеш моя цар, а аз твоя. Виждаш ли колко е дълго за обясняване. Някой друг път да играем, а?“ — „Не, сега“ — каза Лужин и изведнъж й целуна ръка. „Ах, милото ми — проточи лелята, — откъде такива нежности… Все пак си добро момче.“ — „Моля те, нека да играем“ — изрече Лужин и като се потътри на колене по килима, застана така пред масичката. Но тя изведнъж скочи от мястото си, при това толкова рязко, че закачи мушамата с полата си и помете няколко фигури. Баща му се бе изправил на вратата.
„Върви си в стаята“ — каза той, почти без да погледне сина си. Лужин, когото пъдеха за първи път през живота му, се вцепени от учудване, както си беше. „Чу ли?“ — каза баща му. Лужин се изчерви ужасно и започна да търси падналите фигури по килима. „По-бързо“ — изрече баща му с гръмовен глас, с какъвто никога не бе говорил. Леля му набързо, криво-ляво, натика фигурите в кутията. Ръцете й трепереха. Една пешка не искаше да влезе. „Хайде, вземи ги, вземи ги — обърна се тя към него, — вземай ги де!“ Той полека сгъна мушамата с квадратите и с посърнало от обида лице пое кутията. Не можа да затвори, тъй като и двете му ръце бяха заети. Баща му пристъпи бързо и така тръшна вратата, че Лужин изпусна мушамата и тя веднага се разгъна; наложи се да остави кутията на пода и наново да я сгъне. В кабинета отначало беше тихо, после креслото изскърца, поело нечия тежест, чу се бързият въпросителен шепот на лелята. Лужин презрително си помисли, че днес всички вкъщи са се побъркали, и тръгна към своята стая. Там веднага нареди фигурите, както му беше показала лелята, дълго ги гледа, като си обясняваше нещо; след това много грижливо ги намести в кутията. От този ден шахът остана у него, баща му дълго не забеляза тази липса. От този ден в стаята му се появи чаровната тайнствена играчка, с която още не умееше да борави. От този ден лелята никога повече не стъпи у тях.