— Намислете си една от тези карти — с комична важност произнесе м’сю Пиер; размеси картите; извади петица пика.
— Не — каза библиотекарят и излезе. М’сю Пиер повдигна заоблено рамо.
— Ей сега ще се върна — избъбри директорът и също излезе.
Цинцинат и гостът му останаха сами. Цинцинат отвори книга и се зачете в нея, тоест все препрочиташе първата фраза. М’сю Пиер го гледаше с добра усмивка, отпуснал лапичка върху масата с дланта нагоре, сякаш предлагаше мир на Цинцинат. Директорът се върна. Здраво бе стиснал вълнения шал в ръката си.
— Може би ще ви потрябва, м’сю Пиер — каза той, подаде шала, седна, запъхтян шумно като кон, и взе да си оглежда палеца, от края на който като сърп стърчеше полуоткъснат нокът.
— Та за какво си говорехме значи? — с чаровна тактичност, като че нищо не беше се случило, възкликна м’сю Пиер. — Да — ние говорехме за фотографиите. Някой ден ще си донеса апарата и ще ви снимам. Ще бъде весело. Какво четете, може ли да погледна?
— Защо не оставите книгата — намеси се директорът с пресекващ глас, — гост ви е дошъл.
— Оставете го — усмихна се м’сю Пиер.
Настъпи мълчание.
— Става късно — сподавено произнесе директорът, като си погледна часовника.
— Да, ей сега ще си тръгнем… Фу, какъв сърдитко… Гледайте, гледайте — устничките му потрепват… май слънчицето отново ще надникне… Сърдитко, сърдитко!…
— Да си вървим — каза директорът и стана.
— Ей сега… Толкова ми е приятно тук, направо не мога да се откъсна… Във всеки случай, мили ми съседе, ще се ползувам от разрешението да идвам при вас често, често — ако, разбира се, вие ми разрешите, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?… И така, довиждане. Довиждане! Довиждане!
Като се кланяше смешно, подражавайки някому, м’сю Пиер се отдалечи; директорът отново го прихвана под лакътчето, като надаваше сладострастно гъгниви звуци. Отидоха си, но в последната минута се чу: „Виноват, забравил съм нещо, ей сега ще ви настигна.“
И директорът се втурна отново в килията, застана близко пред Цинцинат, усмивката се изгуби за миг от лилавото му лице.
— Срамувам се — изфуча той през зъби, — срамувам се заради вас. Държахте се като… Идвам, идвам — развика се отново той, грейнал, грабна от масата вазата с божурите и плискайки водата, излезе.
Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.
VIII
(Има такива, които острят молива към себе си, като да белят картоф, а има и които дялкат навън като пръчка… Родион бе от последните. Винаги носеше стара чекия с няколко ножчета и с тирбушон. Тирбушонът се сгъваше отвън.)
„Днес е осмият ден (пишеше Цинцинат с молива, скъсил се с повече от една трета), а аз не само съм още жив, тоест съм обло ограничен в себе си и затъмнен, но и като всеки смъртен не познавам смъртния си предел и мога да приложа спрямо себе си общата формула; вероятността от бъдеще намалява в обратна зависимост от въобразимото му отдалечаване. Наистина в моя случай предпазливостта ми говори да боравя само с твърде малки цифри — но нищо, нищо, жив съм. През тази нощ — и това не ми е за пръв път — ме споходи особено видение: смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… не зная как да го опиша, но зная ето какво: стигам по пътя на постепенното разсъбличане до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме! — като пръстен с перла в кървавата мас на акула — о, мое вярно, мое вечно… И тази точка ми стига — всъщност нищо друго не ми трябва. Може би гражданин на бъдния век, прибързал гост (а домакинята още не е станала от сън), може би просто така — панаирджийски изрод в зяпащия, безнадеждно празничен свят — си преживях мъчителния живот, тъкмо това мъчение искам да изложа, но все се страхувам, че няма да имам време. Откак се помня — а аз се помня с беззаконна зоркост — като свой съзаклятник, който твърде много знае за себе си и затова е опасен, а затова… Произхождам от такъв парещ мрак, въртя се като такъв пумпал, с такава тласкаща сила, с плам, че и досега усещам (понякога насън, понякога като се потапям в много гореща вода) този изконен мой трепет, първото изгаряне, пружината на моето «аз». Как изскочих — хлъзгав, гол! Да, от областта, затворена за другите и недостъпна, да, аз зная нещичко, да… но дори сега, когато все едно е свършено, дори сега — страхувам ли се да не прелъстя някого? Или нищо няма да излезе от това, което искам да разкажа, само ще останат черните трупове на удушените думи като обесени вечерни силуети на слова, гарвани… Струва ми се, че бих предпочел въжето, тъй като достоверно и неминуемо зная, че ще бъде секира; печеленето на време, което сега ми е толкова скъпо, че ценя всяко поемане на дъх, всяко отлагане… имам предвид времето на мисълта — отпуск, който давам на мисълта си за безплатно пътешествие от факта до фантазията — и обратно… Още много неща имам предвид, но неумението да пиша, бързането, вълнението, слабостта… Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо! Не, не мога… иска ми се да захвърля — а в същото време — такова чувство, че кипнал, се надигаш като мляко, че ще се побъркаш от гъдел, ако поне някак не го изразиш. О, не — не се облизвам над своята личност, не подхващам трескава суетня с душата си в тъмна стая; никакви, никакви желания освен желанието да се изкажа — напук на цялата световна немота. Колко ме е страх. Страх ме е отвратително. Обаче никой не може да ме отнеме от мен. Страх ме е — и ето че губя някаква нишка, която току-що тъй осезаемо държах. Къде е тя? Изплъзна се! Треперя над хартията, доизгризвам се до графита, мъча се с гръб да се закрия от вратата, през която пронизващ поглед ме пробожда в тила — и като че ей сега ще смачкам, ще скъсам написаното… По погрешка попаднах тук — не именно в тъмницата, а въобще в този страшен, раиран свят, приличен образец на занаятчийско умение, но всъщност беда, ужас, безумие, грешка — и ето че стовари върху мен дървения си чук гигантският изрязан от дърво мечок. А нали от ранно детство ме спохождаха сънища… В сънищата ми светът бе облагороден, одухотворен; хората, от които наяве толкова се страхувах, се появяваха там трепетно преобразени, сякаш просмукани и обкръжени от тази игра на въздуха, която в зной дава живот на самите очертания на предметите; техните гласове, походка, изразът на очите и дори изразът на дрехите придобиваха вълнуваща многозначителност; по-просто казано: в моите сънища светът оживяваше, ставаше толкова пленително важен, волен и въздушно лек, че после вече ми беше тясно да дишам праха на нарисувания живот. При това аз отдавна бях свикнал с мисълта, че назоваваното от сънищата е полудействителност, обещание за действителност, нейно преддверие и полъх, тоест, че те съдържат в себе си в много неясно, разредено състояние повече истинска действителност от прехваления ни днешен ден, който на свой ред е полусън, тежка дрямка, където отвън проникват странно, диво изкривени звуците и образите на действителния свят, протичащ зад периферията на съзнанието — както се случва през сън да дочуваш лукава, страховита повест, защото шушне клонка по стъклото, или да се виждаш как затъваш в снега, защото одеялото ти се е смъкнало. Но колко се страхувам да се събудя! Колко се страхувам от мига, по-точно от половината миг — още тогава пресечен, когато с удар като дървар… А от какво да се страхувам? Нали за мен това вече ще бъде само сянка на секира и сгромолясващото се «чат» ще чуя не с този си слух. Все пак ме е страх! Толкова лесно не можеш се отписа. И не е хубаво, че мисълта ми през цялото време се засмуква в дупката на бъдещето — искам за друго, искам друго да обясня… но пиша смътно и вяло като при Пушкин поетичният дуелист. Сигурно ще ми се отвори скоро трето око отзад, между моите крехки прешлени: безумно око, широко зейнало, с дишаща зеница и розови извивки върху лъщящата ябълка. Не пипай! Дори по-силно, предрезгавяло: не барай! Всичко предчувствувам! И често дочувам в ушите си своя бъдещ хлип и страшната клокочеща кашлица, която се излива от току-що обезглавения. Но всичко това не е същото, и моето разсъждение за съня, за действителността — също не е това… Стой! Ето отново чувствувам, че ей сега ще се изкажа истински, ще впримча думата. Уви, никой не ме е учил на тази ловитба и отдавна е забравено древното вродено изкуство да пишеш, когато то не се е нуждаело от обучение, а е пламвало и е лумвало като пожар, а сега изглежда също тъй невъзможно като музиката, някога извличана от чудовищен роял, която пъргаво е ромоляла или изведнъж е разпуквала света на огромни, бляскави, цялостни късове — аз самият толкова ясно си представям всичко това, но вие не сте аз, ето къде е непоправимото нещастие. Без да умея да пиша, но като се догаждам с престъпния си усет как трябва да се подреждат думите, как трябва да се постъпи, за да оживее обикновената дума, за да заимствува от съседката си нейния блясък, жар, сянка, са