а отразявайки се в нея и обновявайки я чрез това отражение, така че целият ред е живо преливане; досещайки се за такова съседство между думите, аз обаче не мога да го постигна, а нали тъкмо това ми е необходимо за неднешната и нетукашната ми задача. Не тук! Тъпото «тук», подпряно и запряно от двойка «твърдо», тъмният зандан, в който е заключен неудържимо виещ ужас, ме държи и стяга. Но какви проблясъци нощем, той съществува, моя свят в, съня не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие. Сънен, релефен, син, той полека се извръща към мен. Също както в навъсен ден се търкаляш по гръб със затворени очи и изведнъж трепва мракът под клепачите, полека преминава в морна усмивка, а сетне в горещо осезаемо щастие и знаеш: изплувало е слънцето от облаците. Ето с такова усещане започва моят свят: постепенно се прояснява димният въздух — и такава лъчезарна, трепетна доброта е разлята в него, така се разгъва душата ми в родната област. Но по-нататък, по-нататък? Да, ето я чертата, отвъд която губя власт… Думата, измъкната на въздух, се пръсва, както се пръскат в мрежите онези мехурообразни риби, които дишат и блестят само в тъмните си, премазани бездни. Но аз правя сетно усилие и ето, май има улов — о, само мигновен облик на улов! Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край, с отпуснатото продължително внимание на жена, избираща копринен колан за роклята, и ето тя плавно поема към мен, равномерно бодва кадифето с колена — тя всичко е разбрала и е разбираема за мен. Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се; там всичко поразява с омайната си очевидност, с простотата на съвършеното си благо; там всичко радва душата, всичко е проникнато от тази забавност, която познават децата; там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч… И всичко това не е така, не е съвсем така, и аз се обърквам, тъпча на място, заплитам се — и колкото повече се движа и шаря из водата, където търся по пясъчното дъно мярналия се блясък, толкова е по-мътна водата, толкова по-малка е вероятността, че ще намеря, ще хвана. Не, още нищо не съм казал или съм казал само книжно… и в края на краищата би трябвало да се откажа и бих се отказал, ако се трудех за някого сега, но тъй като на света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко — нито един човек, говорещ; или още по-кратко — нито един човек, налага се да се грижа само за себе си, за тази сила, която ме подтиква да се изкажа. Студено ми е, губя сили, страхувам се, тилът ми мига и примижава, и отново гледа безумно втренчено, но все пак аз като канче за фонтан съм прикован с верига към тази маса и няма да стана, преди да се изкажа… Повтарям (в ритъма на повторните възклицания, набирайки нов устрем), повтарям: зная нещичко, зная нещичко, нещичко… Още като дете, още докато живеех в яркожълта, голяма, студена къща, където мен и стотици други деца ни готвеха за благополучното небитие на пораснали истукани, в каквито връстниците ми без мъка, без болка се превърнаха всички; още тогава, през онези проклети дни, сред парцалените книги и ярко нацапотените пособия, и проникващите в душата ледени струи — аз знаех, без да познавам, аз знаех без учудване, аз знаех, както познаваш себе си, аз знаех това, което не може да се знае, знаех може би още по-ясно, отколкото зная сега. Защото животът ме обезсили: постоянният трепет, затаяването на знанието, преструването, страхът, болезненото напрягане на всички нерви да не се предам, да не прозвънне… и досега ме боли още мястото в паметта, където се е отпечатало самото начало на това усилие, тоест първия път, когато разбрах, че нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни, че всеки помисъл за тях е престъпен. Обаче хубаво съм запомнил този ден! Сигурно тогава тъкмо съм се научил да изписвам буквите, защото се виждам с онова медно пръстенче на кутрето, което слагаха на децата, научили се вече да преписват думите от лехите в училищната градина, където петуниите, флоксът и камшицата образуваха дълги изречения. Бях коленичил върху ниския перваз и гледах отгоре как на моравата в градината моите връстници в същите дълги розови ризи, с каквато бях и аз, хванали се за ръце, се въртяха около стълба с панделките. Дали съм бил наказан? Не, по-скоро нежеланието на другите деца да ме приемат, в играта и жестокото притеснение, срамът, мъката, които чувствувах, щом се присъединях към тях, ме бяха накарали да предпочета този бял ъгъл на перваза, рязко ограничен от сянката на полуотворената рамка. До мен достигаха възклицанията, изисквани от играта, заповедно-звънкият глас на червенокосата хърба, виждах нейните букли и очила — и с ужасено отвращение, което никога не ме напускаше, наблюдавах как блъска най-малките, за да се въртят по-чевръсто. И тази учителка, и шареният стълб, и белите облаци, пропускащи пронизващото ги слънце, което внезапно проливаше толкова страстна, търсеща нещо светлина, така искрометно се повтаряха в стъклото на отворения прозорец… Накратко, чувствувах такъв страх и мъка, че исках да потъна в самия себе си, да се спотая там, като че исках да се удържа и да се изплъзна от безсмисления живот, който ме бе понесъл. През това време в края на каменната галерия, където се намирах, се появи най-възрастният от възпитателите — не помня името му, — дебел, потен, с мъхнати черни гърди, бе тръгнал да се къпе. Като ми подвикна отдалеч с глас, преувеличен от акустиката, да отивам в градината, той бързо се приближи, замахна с пешкира. В мъката си, разсеяно, безчувствено и невинно — вместо да се спусна в градината по стълбището (галерията се намираше на третия етаж), аз, без да мисля какво върша, но всъщност послушно, дори смирено, направо от перваза слязох върху пухкавия въздух и без да изпитам нищо особено, освен чувството за босота (макар да бях обут), поех полека, по най-естествен начин пристъпих напред, като все така разсеяно си посмуквах и оглеждах пръста, който бях убол заранта… но изведнъж необикновената, оглушителна тишина ме извади от моята умисленост — видях долу вдигнатите към мен като бледи маргаритки лица на вцепенените деца и сякаш падащата по гръб хърба, видях и закръглено подстриганите храсти, и още недолетелия до моравата пешкир, видях самия себе си — момче по розова риза, застинало право посред въздуха, видях, като се обърнах, на три въздушни крачки от себе си току-що напуснатия прозорец и протегналия мъхнатата си ръка в зловеща почуда…“