— Татенце, недейте, хиляди пъти сме го повтаряли — тихо избъбри Марфинка и зиморничаво раздвижи рамо.
Нейният младеж й подаде шал с ресни, обаче тя, нежно усмихната само с кранчето на тънките си устни, отстрани внимателната му ръка. („Най-напред гледам ръцете на мъжете.“) Той беше с елегантната черна униформа на телеграфен служител и парфюмиран с виолетки.
— Мъка! — натъртено повтори тъстът и започна подробно и живописно да проклина Цинцинат. Погледът на Цинцинат бе привлечен от зелената на бели точки рокля на Полина: червенокоса, кривогледа, с очила, будеща не смях, а тъга с тези точки и със закръглеността си, като местеше тъпо тумбести крачета с кафяви вълнени чорапи и чепички с копчета, тя се приближаваше до присъствуващите и сякаш изучаваше всекиго, сериозно и мълчаливо вперила малките си тъмни очи, които се събираха над носа. Клетницата бе с вързана салфетка — сигурно бяха забравили да й я свалят след закуската.
Тъстът си пое дъх, отново удари с бастуна и тогава Цинцинат каза:
— Да, слушам ви.
— Млък, грубиян — извика онзи, — имам право да очаквам от теб, — поне днес, когато си на прага на смъртта — малко почтителност. Успя да стигнеш до ешафода… Бъди тъй добър да ми обясниш как можа, как посмя…
Марфинка попита нещо тихо своя младеж, който предпазливо се суетеше, като шареше около себе си и под себе си на кушетката.
— Не, не, нищо — отвърна той също тихо, — сигурно съм я… из пътя. Нищо, ще се намери… Но кажете, сигурна ли сте, че не ви е студено?
Марфинка поклати отрицателно глава и отпусна мека длан върху китката му, и начаса вдигна ръка, поправи роклята върху коленете си и със съскащ шепот повика сина си, който досаждаше на своите вуйчовци, а те го отблъскваха — пречеше им да слушат. Дисмедон, със сива блуза с ластик на бедрата, като се изкривяваше целият в ритмични тласъци, все пак доста пъргаво измина разстоянието от тях до майка си. Левият му крак беше здрав, румен; десният обаче приличаше на пушка в доста сложните си такъми: ствол, ремъци. Кръглите кафяви очи и редките вежди бяха от майка му, но долната част на лицето, провисналите като на булдог бузи — това, разбира се, беше чуждо.
— Седни тук — каза полугласно Марфинка и с бърз удар задържа плъзналото се от кушетката ръчно огледало.
— Ти ми отговори — продължи тъстът — как посмя ти, щастливият баща на семейство — прекрасно обзавеждане, чудни дечица, любеща съпруга, — как посмя да не вземеш под внимание, как не се отказа, злосторнико? Понякога ми се струва, че чисто и просто съм стар дръвник и нищо не разбирам, защото иначе трябва да предположа такава бездна от низост… Млък! — изрева той и старчетата отново трепнаха и се усмихнаха.
Черната котка се протегна, изпънала задните си крачета, потърка хълбок в крака на Цинцинат, който я съпроводи с поглед, сетне се озова върху бюфета и оттам беззвучно скочи върху рамото на адвоката — току-що влязъл на пръсти, той седна в ъгъла върху плюшената мека табуретка — бе силно настинал и над приготвената за употреба носна кърпа оглеждаше присъствуващите и различните предмети от покъщнината, придаващи такъв вид на килията, сякаш в нея се провеждаше търг; котката го сепна, той трескаво я отхвърли.
Тъстът клокочеше, множеше проклятията и вече започваше да хъхри. Марфинка закри очите си с ръка, нейният младеж я гледаше, като стягаше мускулите на челюстите си. На диванчето с извита облегалка седяха братята на Марфинка; брюнетът, целият в жълто, с разкопчана яка, държеше свита на руло нотна хартия, още без ноти — той бе един от най-добрите певци в града; брат му в лазурни шалвари, конте и шегобиец, бе донесъл подарък на зет си — фруктиера с ярки, направени от восък плодове. Освен това бе си вързал креп на ръкава и щом хванеше погледа на Цинцинат, сочеше лентата с пръст.
Тъстът на върха на красноречивия си гняв изведнъж се задави и така изтътри креслото, че кротичката Полина, застанала до него и зяпнала го в устата, се стовари по гръб зад креслото, където остана да лежи с надеждата, че никой не я е забелязал. Тъстът започна с пукот да разопакова кутия цигари. Всички мълчаха.
Сподавените звуци постепенно започнаха да се възстановяват. Братът на Марфинка, брюнетът, се прокашля и пропя полугласно: „Mali è trano t’amesti“ — но се запъна и погледна брат си, който го изгледа страшно. Адвокатът, усмихнат кой знае на какво, отново си хвана кърпата. На кушетката Марфинка си зашепна със своя кавалер, който я убеждаваше да се наметне с шала — затворническият въздух бил малко влажен. Говореха си на „ви“, но с какво бреме от нежност плаваше това „ви“ върху хоризонта на едва доловимия им разговор. Старчето, ужасно разтреперано, се надигна от стола, подаде портрета на старицата и като закриваше треперещото като него самия пламъче, се приближи до своя зет, тъст на Цинцинат, и понечи — но пламъкът угасна и онзи сърдито се тросна: