X
— Когато вълчето се запознае по-отблизо с моите възгледи, ще престане да ме отбягва. Впрочем нещичко е вече постигнато и аз от сърце се радвам — говореше м’сю Пиер, седнал по навик странишком до масата, плътно кръстосал тлъсти кълки, вземайки с една ръка беззвучни акорди върху покритата с мушама маса. Подпрял глава, Цинцинат лежеше на кревата.
— Сега сме сами, а вън вали — продължи м’сю Пиер. — Такова време подпомага задушевните шушукания. Хайде веднъж завинаги да изясним… Имам чувството, че ви учудва, дори ви отблъсква отношението на нашето началство към мен; излиза, че положението ми е по-особено — не, не, не възразявайте — хайде да бъдем наясно, щом се е стигнало дотам. Разрешете да ви кажа две неща. Вие познавате нашия мил директор (между другото вълчето не е съвсем справедливо към него, но за това по-късно…), вие знаете колко е впечатлителен, колко е пламенен, как се увлича по всичко ново — мисля, че и по вас се е увличал през първите дни, — така че огънят, който е пламнал у него към мен, не бива да ви смущава. Защо да сме толкова ревниви, приятелю. Второ, колкото и да е чудно, очевидно вие досега не знаете заради какво съм попаднал тук — а ето, когато ви кажа, ще разберете много неща. Извинете, какво е това на врата ви — ето тук, тук, да, тук?
— Къде? — машинално попита Цинцинат, като си опипваше вратните прешлени.
М’сю Пиер се приближи до него и седна в края на кревата.
— Ето тук — каза той, — но сега виждам, че просто сянката е падала така. Стори ми се — някаква малка подутина. Вие малко сковано си движите главата. Боли ли ви? Да не сте простинали?
— Ах, не се занимавайте с мен, моля ви — скръбно продума Цинцинат.
— Не, чакайте. Ръцете ми са чисти, позволете да опипам тук. Като че все пак… Ето тук не боли ли? А тук?
С малката си, но мускулеста ръка той бързо докосваше Цинцинат по врата, внимателно го оглеждаше и дишаше през нос с леко свирене.
— Не, нищо ви няма. Всичко е наред — каза той най-сетне, като се отдръпна и плесна пациента по тила. — Само дето ви е ужасно тънък, но иначе всичко е нормално, защото, знаете ли, понякога се случва… Покажете си езика. Езикът е огледалото на стомаха. Завийте се, завийте се, тук е хладно. Та за какво разговаряхме? Напомнете ми.
— Ако наистина ми желаехте доброто — каза Цинцинат, — щяхте да ме оставите на мира. Идете си, моля ви.
— Нима не искате да ме изслушате — възрази с усмивка м’сю Пиер, — нима толкова упорито вярвате в безпогрешността на своите изводи, които на всичкото отгоре не зная — забележете, — не ги зная.
Цинцинат мълчеше умърлушен.
— Затова ми разрешете да ви разкажа — някак тържествено продължи м’сю Пиер — какъв вид престъпление съм извършил. Обвиниха ме — с право или не, това е друг въпрос, — обвиниха ме… В какво, как смятате?
— Хайде вече, казвайте — изрече с унила усмивка Цинцинат.
— Ще останете поразен. Обвиниха ме в опит… Ах, неблагодарни, недоверчиви приятелю… Обвиниха ме, че съм опитал да ви помогна да избягате оттук.
— Вярно ли е? — попита Цинцинат.
— Аз никога не лъжа — внушително заяви м’сю Пиер. — Може би понякога трябва да се лъже — това е друго нещо — и може би такава крайна правдивост да е глупава и в края на краищата да не носи никаква полза — възможно е. Но фактът си остава факт: аз никога не лъжа. Тук, мили мой, попаднах заради вас. Прибраха ме една нощ… Откъде ли? Да речем, от Вишнеград. Да — аз съм вишнеградец. Солеломните, овощните градини. Ако бихте пожелали някога да ме навестите, бих ви почерпил с нашите вишни — не отговарям за каламбура, — те са в градския ни герб. Там — не в герба, а в ареста — вашият покорен слуга седя три денонощия. Последва екстрен съд. След това ме прехвърлиха тук.