Веднъж, няколко дена по-късно, между първия и третия час се отвори свободно време: беше се разболял учителят по география. Когато минаха пет минути след звънеца и никой не влезе, ги обзе такова предчувствие за щастие, че сякаш сърцата им нямаше да издържат, ако все пак стъклената врата се отвореше и географът се втурнеше в класа почти на бегом както винаги. Само Лужин беше безразличен. Наведен ниско над чина, той си остреше молива, мъчеше се да направи връхчето като игла. Развълнуваният шум нарастваше. Щастието май щеше да се сбъдне. Понякога впрочем ги сполетяваха непоносими разочарования: вместо болния учител се домъкваше дребният, хищен математик, беззвучно затваряше вратата и със злорада усмивка започваше да си избира парченца тебешир от улея под черната дъска. Но изминаха цели десет минути и никой не дойде. Шумът се разрасна. Един в изблик на щастие тресна капака на чина. Веднага от неизвестността се появи класният възпитател. „Пълна тишина — каза той. — Искам пълна тишина. Валентин Иванович е болен. Правете нещо. Но при пълна тишина.“ Той излезе. Вън блестяха огромни, пухкави облаци и нещо ромонеше, капеше, чирикаха врабци. Блажен час, омаен час. Лужин равнодушно се хвана да остри още един молив. Громов разказваше нещо с прегракнал глас, с наслада произнасяше странни, неприлични думи. Петришчев умоляваше всички да му обяснят откъде знаем, че са равни на две прави. И изведнъж Лужин ясно чу зад гърба си особения дървено-разпиляващ се звук, от който му стана горещо и сърцето му заби ускорено. Извърна се предпазливо. Кребс и единственият кротушко в класа бързо нареждаха малки, леки фигурки върху шахматна дъска колкото педя. Дъската беше сложена на седалката между тях. Те бяха седнали много неудобно, странишком. Лужин, забравил за молива, се приближи. Играчите не го забелязаха. Кротушкото, когато се силеше да си спомни своя съученик много години по-късно, никога не се сети за тази случайна шахматна партия, изиграна през свободния час. Като бъркаше датите, той вадеше от миналото някакво смътно впечатление, че Лужин беше бил някого на шах в училище, нещо напираше в паметта му, но не беше възможно да стигне до него.
„Турът си отиде“ — каза Кребс. Лужин, загледан в ръката му, си помисли с мигновено паническо трепване, че лелята не беше му казала всички фигури. Но турът се оказа синоним на топа. „Не бях забелязал“ — каза другият. „Хайде, нищо, върни се“ — каза Кребс.
С разяждаща завист, с парещо неудовлетворение Лужин загледа играта им, като се мъчеше да разбере къде са всъщност тези стройни мелодии, за които бе говорил музикантът, и смътно чувствуваше, че по някакъв начин той я разбира по-добре от тях двамата, макар да си няма понятие как трябва да върви играта, защо това е добре, а това — не, и как трябва да постъпваш, за да проникнеш без загуби в лагера на чуждия цар. Видя един ход, който много му хареса, толкова бе забавен с хармоничността си: фигурата, която Кребс бе нарекъл тур, и царят му изведнъж се прескочиха взаимно. След това видя как черният цар, излязъл иззад пешките си (едната беше избита като зъб), започна объркано да снове насам-натам. „Шах — повтаряше Кребс, — шах (и царят като ужилен отскачаше встрани), тук не можеш, и тук също не можеш. Шах, вземам ти царицата, шах.“ Изведнъж и той самият прозяпа една фигура и настоя да се върне. Извергът на класа плесна Лужин по главата и едновременно с другата ръка блъсна дъската на пода. За втори път Лужин забеляза колко лесно пада шахът.