На следващата сутрин, още в постелята, взе нечувано решение. Обикновено отиваше на училище с файтон и винаги между другото подробно проучваше номера му, разделяше го по специален начин, за да го намести по-удобно в паметта си и да го извади оттам невредим, ако потрябва. Но днес не стигна до училището, от вълнение не запомни номера и като се озърташе боязливо, слезе на улица Караванная, оттам вече по заобиколен път, като избягваше района на училището, се промъкна на Сергиевская. На пътя му за беля се изпречи учителят по география, който, секнейки се и храчейки в движение, хвърчеше към училището. Лужин се извърна толкова рязко, че тайнственият предмет в чантата му издрънча тежко. Едва когато учителят префуча покрай него като сляп вятър, Лужин забеляза, че е застанал пред фризьорска витрина и че накъдрените глави на трите восъчни дами с розови ноздри го гледат от упор. Пое си дъх и тръгна бързо по мокрия тротоар, несъзнателно се мъчеше да прави такива крачки, че токът му всеки път да е на ръба на плочата: Но плочите бяха все с различна ширина и това пречеше на вървежа му. Тогава слезе на уличното платно, за да се отърве от изкушението, тръгна покрай бордюра през калта. Най-сетне съзря необходимата му къща със сливов цвят, с голи старци, напрегнато крепящи балкона, и с изрисувани стъкла на главния вход. Свърна през дворната порта, покрай накацания от гълъбите стълб за афиши и като се шмугна през двора, където двамина със запретнати ръкави миеха ослепителна каляска, се качи по стълбището и позвъни. „Още спи — каза камериерката, загледала го учудено. — Може би ще изчакате ей тук. Ще й докладвам след малко.“ Лужин делово смъкна чантата от гърба си, сложи я до себе си на писалището, на него имаше порцеланова мастилница, бродирана с мъниста подложка за писане и непозната снимка на баща му (в едната ръка книга, показалецът на другата опрян до слепоочието), и от нямане какво да прави взе да преброява колко цвята има на килима. В тази стая бе влизал само веднъж — когато по идея на баща си занесе на лелята за Коледа голяма кутия шоколадови бонбони, половината от които изяде, а другите разположи така, че да не си личи. Лелята доскоро бе идвала всеки ден у тях, а сега бе престанала; имаше нещо такова във въздуха, някаква неуловима забрана, която му пречеше да попита вкъщи защо е така. Щом изброи девет нюанса, вдигна поглед към копринения параван, избродиран с камъшови стръкове и щъркели. Тъкмо бе започнал да преценява дали същите щъркели ги има и от другата страна, когато най-сетне лелята влезе — разрошена, с пъстър халат, с ръкави като крила. „Откъде се взе? — попита тя. — Ами училището? Ах, смешното ми момче…“
Два часа по-късно отново излезе на улицата. Чантата, сега празна, бе толкова лека, че подскачаше върху плешките му. Трябваше някак да прекара времето до часа на обичайното си завръщане. Помъкна се към Таврическата градина и пустотата в чантата постепенно започна да го тормози. Първо, това, което от предпазливост бе оставил у лелята, можеше някак да се изгуби до следващия път; второ, можеше да му върши работа вечер вкъщи. Реши, че занапред ще постъпва другояче.
„По семейни причини“ — отговори на следващия ден на възпитателя, които мимоходом го запита защо не е бил на училище. В четвъртък си тръгна по-рано от училище и не се появи още три дни, след което обясни, че го боляло гърлото. В сряда се случи рецидив. В събота закъсня за първия час, макар че тръгна от къщи по-рано от обичайното. В неделя слиса майка си със съобщението, че е поканен на гости у свой другар, и се губи пет часа. В сряда ги пуснаха по-рано (беше един от онези чудесни дни, когато ваканцията е вече толкова близко и такъв мързел те наляга), но се върна вкъщи доста по-късно от друг път. А сетне последва вече цяла седмица отсъствия — упоителна, безумна седмица. Класният се обади у тях да разбере какво му е. Вдигна баща му.
Когато Лужин се върна към четири, лицето на баща му беше посивяло, очите му — опулени, а майка му сякаш бе онемяла, задъхваше се, а сетне започна странно да се киска с вой, с крясъци. След минутния смут баща му мълчаливо го поведе към кабинета и кръстосал ръце на гърдите, поиска обяснение. Лужин с тежката скъпоценна чанта под мишница се втренчи в пода, премисляйки дали лелята е способна на предателство. „Бъди така добър да ми обясниш“ — повтори бащата. На предателство не можеше да е способна, пък и откъде ще знае, че са го спипали в училище. „Отказваш ли?“ — попита баща му. Освен това дори сякаш й харесваше, че губи от часовете. „Хайде, чуй — продума баща му примирително, — да поговорим като приятели. — Лужин с въздишка седна на ръчката на креслото, все така загледан в пода. — Като приятели — повтори баща му още по-примирително. — Ето значи, излиза, че няколко пъти си отсъствувал от училище. И ето, бих искал да знам къде си бил, какво си правил. Аз също разбирам, че например времето е прекрасно, на човек му се ще да е навън.“ — „Да, навън“ — равнодушно повтори Лужин, защото му доскуча. Баща му пожела да узнае къде е бил и отдавна ли чувствува такава потребност да е навън. След това спомена, че всеки човек има дълг, граждански дълг, семеен дълг, войнишки дълг, а също и ученически… Лужин се прозина. „Върви си в стаята“ — безнадеждно каза баща му и когато той излезе, дълго стоя насред кабинета и с тъп ужас гледа вратата. Жена му, която слушаше от съседната стая, влезе, седна в края на отоманката и отново се разрида. „Той лъже — повтаряше тя, — както и ти лъжеш. Удавена съм в лъжи.“ Той само сви рамене и си помисли колко е тъжно да се живее, колко е мъчно да изпълняваш дълга си, да не се срещаш, да не се обаждаш, да не ходиш там, където те влече неудържимо… на всичкото отгоре сега и синът му… тези странни неща… този инат… Мъка, мъка и нищо повече.