4
В някогашния кабинет на дядо му, където дори през най-горещите дни бе влажно като в гроб, колкото и да отваряха прозорците, обърнати направо към тежките тъмни ели, толкова величествени и уплетени една в друга, че не можеше да се каже къде свършва едната и почва другата, в тази необитаема стая, където на голото писалище стоеше бронзово момче с цигулка, имаше незаключен шкаф за книги и в него дебели томове на някогашно илюстровано списание. Лужин ги прелистваше бързо, устремен към страницата, на която между стихотворение от Коринтски, увенчано от арфообразна винетка, и отдела за куриози със сведения за движещи се блата, за американски чудаци и за дължината на човешките черва бе изгравирана шахматна дъска. Никакви картинки не можеха да удържат ръката на Лужин, докато прелистваше тома — нито прочутият Ниагарски водопад, нито гладуващите индуски деца, скелетчета с издути кореми, нито покушението срещу испанския крал. Животът преминаваше със забързан шумол и изведнъж — спирка — заветният квадрат, етюдите, дебютите, партиите.
В началото на лятната ваканция много му липсваха лелята и старецът с цветята, особено ароматният старец, който миришеше ту на теменужки, ту на момини сълзи в зависимост от цветята, които донасяше на лелята. Идваше почти винаги съвсем навреме — няколко минути след като лелята си погледнеше часовника и излезеше от къщи. „Добре, ще почакаме“ — казваше старецът и сваляше мократа хартия от букета, а Лужин поместваше креслото до масичката, където шахът вече беше нареден. Появата на стареца с цветята бе изход от доста неудобното положение. След три-четири отсъствия от училище се разкри неумението на лелята да играе шах. Фигурите й се струпваха в безобразна купчина, от която изскачаше гол и безпомощен царят. Старецът обаче играеше божествено. Първия път, когато леля му навлече ръкавиците и избъбри припряно: „За съжаление ще трябва да изляза, поиграйте шах с моя племенник, благодаря за чудните момини сълзи“ — първия път, когато старецът седна и произнесе с въздишка: „Отдавна не съм похващал… Казвайте, младежо, лявата или дясната?“ — този пръв път, когато след няколкото хода ушите му пламнаха и се почуди къде да се скрие, на Лужин му се стори, че играе съвсем друга игра, не тази, на която го бе научила лелята. Благоухание обгръщаше шаха. Старецът наричаше царицата дама, топа — тур, и като направеше смъртоносен за противника ход, се връщаше и сякаш разкривайки механизма на скъп инструмент, показваше как би трябвало да играе противникът, за да предотврати злощастието. Спечели първите петнайсет партии без никакво усилие, без да се замисли дори минута за ходовете, на шестнайсетата изведнъж почна да мисли и спечели мъчно, а последния ден, деня, когато старецът пристигна с цял храст люляк, който нямаше къде да бъде поставен, а лелята на пръсти тичаше из спалнята и после вероятно се измъкна през задния вход — през този последен ден след дълга, вълнуваща борба, по време на която се разкри навикът на стареца да сумти, Лужин постигна нещо, у него се освободи нещо, избистри се, изчезна късогледството на мисълта му, затулваща шахматната перспектива с мъчителна завеса. „Е, ясно, реми“ — каза старецът. Той премести няколко пъти царицата насам-натам, както се движи лост на повредена машина, и повтори: „Реми. Вечен шах.“ Лужин също опита дали лостът не действува, повъртя, повъртя царицата и се изпъчи, загледан в дъската. „Далеч ще стигнете, ако продължите в същия дух. Големи успехи. За пръв път виждам… Много, много далеч.“