Опита да се плъзне по перилата на стълбището, както другите в училището, и както той никога не бе вършил това в училището, но стълбището бе твърде високо. Под стълбата, в шкафа, още неизследван докрай от него, потърси списания. Изрови едно, намери в него задача за шашки, за глупавите тромави пулове, тъпо застинали върху дъската, но шах нямаше. Все му се въвираше в ръцете албумът хербарий със сухи еделвайси и с пурпурни листа, надписани с детски, тънък бледолилав почерк, толкова неприличащ на сегашния почерк на майка му: Давос, 1885 г.; Гатчина, 1886 г. Ядосан взе да изтръгва листата и цветята и клекнал сред разхвърляните книги, се разкиха от прахоляка. После под стълбището стана толкова тъмно, че страниците на списанието, което прелистваше, започнаха да се сливат в сива мътилка и понякога някоя малка картина го излъгваше, заприличваше му в тъмнината на неясна шахматна задача. Натика криво-ляво книгите в шкафа, помъкна се към гостната, помисли си отпуснато, че сигурно минава седем, тъй като бюфетчикът пали газените лампи. Като се подпираше с бастун и се държеше за парапета, по люляков пеньоар, майка му слизаше тежко, лицето й бе изплашено. „Не разбирам защо още не е пристигнал баща ти“ — каза тя и като се придвижваше мъчително, излезе на верандата, започна да се вглежда в пътя между елховите дънери, обточени тук-там с яркоръждив лъч.
Той пристигна едва към десет, оказа се, че бил закъснял за влака, твърде много работи трябвало да свърши, обядвал с издателя си — не, не, няма нужда от супа. Смееше се и говореше твърде, високо и шумно ядеше, Лужин изведнъж почувствува, че баща му през цялото време го гледа, сякаш е стъписан от присъствието му. Вечерята някак се сля с късния чай, майка му, облегната на масата, мълчаливо присвиваше очи, загледана в чинията с малини, и колкото по-весело разказваше бащата, толкова по-силно примижаваше. Сетне стана и си излезе тихо. На Лужин му се стори, че това вече някога се бе случвало. Остана на верандата с баща си и се боеше да вдигне глава, защото през цялото време усещаше втренчения му, странен поглед.
„Как благоволихте да си прекарате времето? — изведнъж произнесе баща му. — С какво се занимавахте?“ — „С нищо“ — отвърна Лужин. „А сега какво смятате да правите? — със същия напрегнато-шеговит глас, като подражаваше на сина си в обръщението на «ви», попита бащата Лужин. — Ще си лягате ли вече да спите, или ще поседите тук с мен? — Лужин уби един комар и много предпазливо, от долу на горе, погледна баща си. Баща му имаше троха на брадата и очите му блестяха неприятно присмехулно. — Знаеш ли какво? Хайде да поиграем на нещо. Искаш ли например да те науча на шах?“