Видя как синът му се изчерви бавно и съжалил го, добави припряно: „Или на карти — тестето е в чекмеджето на масата.“ — „Тук няма шах“ — прегракнало изрече Лужин и отново плахо погледна баща си. „Хубавият остана в Петербург — спокойно заяви бащата, — но ми се струва, че има един стар на тавана. Хайде да видим.“
Наистина — съпроводен от баща си, който вдигаше високо газената лампа, Лужин намери в сандъка сред разните боклуци шахматна дъска и отново почувствува, че това вече се бе случвало — този отворен сандък със стърчащ гвоздей отстрани, напрашените книги, дървената дъска, пукната по средата. Намери се и кутийката с издърпващо се капаче; в нея имаше крехки шахматни фигури. И през цялото време, докато търси, а после, докато носи шаха надолу до верандата, Лужин се мъчеше да разбере дали баща му случайно бе заговорил за шах, или го бе издебнал някак — без най-простото обяснение да му мине през ума, както понякога, докато търсим решение на задачата, ключ към нея се оказва ходът, който изглежда забранен, невъзможен, извън множеството вероятни ходове.
И сега, когато върху осветената маса между лампата и млякото бе поставена дъската и баща му взе да я бърше с вестник, и лицето му вече не беше подигравателно, Лужин, забравил страха, забравил тайната, изведнъж се изпълни с гордо вълнение от мисълта, че ако пожелае, може да покаже изкуството си. Баща му започна да нарежда фигурите. Вместо една от пешките имаше нелепа лилава фигурка като бутилчица; вместо единия топ имаше пул, конете бяха без глави, а конската глава, останала в празната кутия (заедно с малко зарче и с червено пулче), не пасваше за нито един от тях. Когато всичко бе наредено, Лужин изведнъж се престраши и промърмори: „Аз вече мога малко.“ — „Кой те научи?“ — без да вдига глава, попита бащата. „В училище — отвърна Лужин. — Там някои играеха.“ — „А! Чудесно — каза баща му. — Да почваме тогава…“
Той играеше шах от млади години, но рядко и нехайно, със случайни партньори — в хубавата вечер на парахода по Волга, в чуждестранния санаториум, където навремето бе умрял брат му, на вилата със селския доктор, саможив човек, който периодично преставаше да ги навестява, — и всички тези случайни партии, пълни с прозевки и безплодни размисли, бяха за него небрежна отмора или просто начин благоприлично да мълчи в присъствието на човек, разговорът с когото не върви — кратки, простички партии, без самолюбие, без вдъхновение, които започваше винаги еднакво и почти не обръщаше внимание на противниковите ходове. Без да се ядосва заради загубите, все пак вътрешно смяташе, че играе твърде добре и ако губи, причината е неговата разсеяност, добродушието му, желанието му да оживи играта с храбри атаки, и смяташе, че ако залегне, и без теории може да опровергае всеки гамбит от учебника. Страстта на сина му към шаха толкова го изуми, стори му се толкова неочаквана и заедно с това съдбовна, неизбежна — толкова странно му бе да седи на тази ярка веранда сред черната лятна нощ срещу това момче, чието чело сякаш се разрасна, набъбна, щом се наведе над фигурите, — толкова беше странно и страшно, че не можеше да съсредоточи мисълта си върху шахматния ход и преструвайки се на замислен, ту си спомняше смътно своя незаконен петербургски ден, който му остави чувство на срам, но по-добре да не задълбава в него, ту се заглеждаше в лекото, небрежно движение, с което синът му местеше фигурата. След няколко минути синът му каза: „Ако играя тук, мат, ако тук, губите си царицата.“ И той смутен върна хода, сетне истински се замисли, като навеждаше глава ту наляво, ту надясно, бавно протягаше пръсти към царицата и ги отдръпваше бързо като опарен, а синът през това време спокойно, с неприсъща за него старателност прибираше взетите фигури в кутията. Най-сетне големият Лужин премести царицата и веднага започна разгромът на позициите му, тогава той се засмя неестествено и си събори царя. Така изгуби три игри и почувствува, че дори да изиграе още десет, резултатът ще е същият, и все пак не можеше да се спре. В самото начало на четвъртата синът му върна неговия ход, поклати глава и заяви с уверен, недетски глас: „Най-лошият отговор. Според Чигорин трябва да се вземе пешката.“ И когато с непонятна, безнадеждна бързина изгуби и тази партия, бащата Лужин отново както одеве се засмя и с трепереща ръка взе да си налива мляко в ръбестата чаша, на чието дъно се виждаше скелетче от малина, което изплува на повърхността и се завъртя, сякаш не желаеше да бъде извадено. Синът прибра дъската и кутията, сложи ги в ъгъла върху плетения стол, равнодушно измънка „лека нощ“ и тихо затвори вратата след себе си.