„Ето виждате ли тези прозорци? — каза той и посочи крилото на хотела. — Там тогава се състоя едно турнирче. Играеха най-сериозните германски шахматисти. Бях на четиринайсет години. Трета награда, да, трета награда.“
Отново отпусна ръка върху дебелия си бастун с това печално, малко старческо движение, което сега му бе тъй присъщо, и наклони глава, сякаш се заслуша в музика.
„Какво? Да сложа шапката? Слънцето пече, казвате? Не, то не ми влияе. Не, моля ви, защо? Нали сме на сянка.“
Все пак взе сламената шапка, подадена му през масата, потропа с пръсти по дъното, където имаше безформено тъмно петно върху името на шапкаря, сложи я, изкриво усмихнат. Именно — изкриво: дясната му буза се надигаше леко, отдясно устната откриваше лоши, тютюнджийски зъби, друга усмивка той нямаше. И не можеше да се каже, че тъкмо е минал трийсетте — отстрани покрай носа му се спускаха две дълбоки, отпуснати бразди, гърбът му беше превит, в цялото му тяло се долавяше нездрава тежест и когато изведнъж стана рязко, като се бранеше с лакът от осата, пролича, че е доста пълен — нищо у малкия Лужин не бе предвещавало тази отпусната, тежка пълнота. „Какво се е лепнала!“ — възкликна той с тънък, плачлив глас, продължавайки да вдига лакът, а с другата ръка се силеше да измъкне кърпата. Осата се завъртя за последен път и отлетя, а той дълго я изпраща с очи, като машинално тръскаше кърпата, а после, наместил по-устойчиво металния стол върху чакъла и вдигнал падналия бастун, отново седна, тежко задъхан.
„Защо се смеете? Те са много неприятни насекоми — тези оси!“ Той се намръщи, загледан в масата. До табакерата му бе оставена дамска чантичка, полукръгла, от черна коприна. Разсеяно протегна ръка към нея, защрака ключалката.
„Лошо се затваря — каза той, без да вдига поглед. — Един прекрасен ден ще изпогубите всичко.“
Въздъхна, остави чантичката и със същия тон добави: „Да, най-сериозните германски шахматисти. И един австриец. Горкият ми баща, не му провървя. Беше сметнал, че тук няма жив интерес към шаха, а попаднахме направо на турнир.“
Нещо беше достроено, крилото на сградата сега изглеждаше другояче. А бяха живели ей там, на втория етаж. Бяха решили да останат до есента, а после да се върнат в Русия, и призракът на училището, за което баща му не посмяваше да спомене вече втора година, отново се замярка. Майка му се бе завърнала доста по-рано, в началото на лятото. Тя разправяше, че безумно страда без руското село, и това дълго-дълго „безумно“ с вибрираща пронизваща средна сричка беше почти единствената интонация, която синът й бе запомнил. Но все пак си замина без желание — тя самата не знаеше дали да замине, или да остане. Отдавна вече се бе започнало странното й отчуждение от сина, сякаш той бе отплавал нанякъде, и тя обичаше не това голямо момче, този шахматен вундеркинд, за когото вече пишеха вестниците, а онова малко, топло, непоносимо дете, което за щяло и нещяло се тръшкаше на пода и крещеше, и риташе. И всичко това бе толкова тъжно, толкова ненужно — този проскубан, неруски люляк на гарата, и лампите като лалета в спалното купе на „Норд-експреса“, и тази тежест в гърдите, чувството на задушаване — може би гръдна жаба или просто нерви според мъжа й. Тя замина, не пишеше, баща му се разведри и се премести в една по-малка стая, а после, веднъж през юли, малкият Лужин на връщане вкъщи от друг хотел — там живееше един от онези възрастни съсредоточени хора, които играеха с него, които му заместваха връстниците — случайно зърна на склона край дървените перила, сред блясъка на вечерното слънце, баща си с една дама. И тъй като тази дама безспорно беше неговата петербургска червенокоса леля, той се учуди много и, кой знае защо, изпита срам и не каза нищо на баща си. А няколко дни по-късно, рано сутринта, чу — баща му бързо се приближаваше към неговата спалня по коридора и сякаш се заливаше в смях. Вратата се разтвори с трясък и баща му влезе, като подаваше, сякаш за да я махне от себе си, някаква хартийка — телеграма. Сълзи течаха по бузите му, покрай носа, като че бе напръскал лицето си с вода, и все повтаряше разхълцан, задавен: „Какво значи това? Какво значи това? Грешка е, сбъркали са нещо“ — и все отстраняваше листчето от себе си.
5
Игра в Петербург, в Москва, в Нижни Новгород, в Киев, в Одеса. Появи се някакъв Валентинов, нещо средно между възпитател и импресарио. Баща му носеше черна лента на ръкава — траур по жена си — и казваше на провинциалните журналисти, че не би опознал така подробно родината си, ако синът му не беше вундеркинд.
Сражава се на турнири с най-добрите руски шахматисти, игра блинд, често сам срещу двайсет любители. Големият Лужин много по-късно (през годините, когато всяко негово антрефиле в емигрантски вестник му изглеждаше лебедова песен и господ знае колко бяха тези лебедови песни, пълни с лирика и с печатни грешки) замисли повест за точно такова момче шахматист, което бащата (според сюжета — пастрок) разкарва от град на град. Бе започнал книгата през двайсет и осма — когато се върна вкъщи от едно заседание, на което се бе явил единствено той. Толкова неочаквано, толкова живо си бе представил замисъла на тази книга, докато бе седял и бе чакал в отделната зала на берлинското кафене. Беше отишъл както винаги много точно, учуди се, че масите още не са събрани, нареди на лакея веднага да ги нареди една до друга, поръча си чай и чаша коняк. Заличката беше чиста, ярко осветена, с натюрморт на стената: примамливи праскови около разрязана диня. Плавно излитнала, покривката се спусна върху наредените надълго маси. Сложи в чая бучка захар и като топлеше безкръвните си, винаги мръзнещи ръце в стъклото, се загледа как се вдигат мехурчетата. В съседното общо помещение цигулка и роял свиреха мелодия от „Травиата“ и от сладката музика, от коняка, от вида на бялата покривка старецът Лужин така се натъжи, така сладко се натъжи, че не смееше да се помръдне, седеше, облегнат с едната ръка на масата и допрял показалец до слепоочието — жилест старец със зачервени очи, плетена жилетка и кафяво сако. Свиреше музика, празната зала плуваше в светлина, аленееше се динената рана и никой не идваше на заседанието. Няколко пъти си погледна часовника, но сетне толкова се размекна от музиката и чая, че забрави за времето и полека-лека взе да мисли за разни работи — за купената на старо пишеща машина, за Мариинския театър3, за сина си, който толкова рядко се мяркаше в Берлин. А след това се сепна, че седи вече час, че покривката е все така празна и бяла… И в тази светла пустота, която му се стори мистична, седнал на масата, предназначена за несъстоялото се заседание, изведнъж реши, че отдавна напусналото го писателско вдъхновение сега го е споходило.
3
Театър в Петроград, сега Голям драматичен театър в Ленинград. — Б.пр.; т.е. в Санкт Петербург. — Б. NomaD.