Светлината угасна. Ленски с тон на актьор по битовите роли пристъпи към четенето!
Манастирът послушно се появи върху чаршафа и застина там в живописно, но тъпо вцепенение (поне лястовица да бе прелетяла над него!) в продължение на двеста стиха, след което бе заменен с приблизителна грузинка, обременена от етнографска съдина. Всеки път, когато невидимият колега изваждаше — без да бърза — пластинката от мястото й пред прожектора, картината се изплъзваше от екрана доста пъргаво, като че общото увеличение влияеше не само върху изображението на планините и на грузинците, но и върху скоростта им на плъзгане при изваждането. Към това се свеждаше магията на фенера. С деликатно движение на показалката Ленски обърна внимание на недоброжелателните зрители върху изключително вулгарните планини, които дори не бяха от веригата очарователни лермонтовски възвишения
и когато младият монах взе да разправя на друг, по-възрастен самотник за битката си с барса, някой сред публиката иронично изръмжа. Колкото повече напредваше в тръс гласът му през мъжките рими на монотонния ямб, толкова по-ясно ставаше, че известна част от аудиторията тайно се гаври с Ленски и че ми предстои сетне да чуя немалко присмехулни отзиви по повод на цялата тази приумица. Притеснявах се и ми беше ужасно жал за героичния коментатор — за упоритото му боботене, за очертания му остър профил и дебел врат, който понякога се мярваше на осветеното платно, и особено за нервната му показалка, върху която при невнимателно движение към екрана се плъзваха светлинните багри и докосваха върха й със студената игривост на котешка лапичка. Към края на „сеанса“ скуката надмина всякакви граници; пипкавият Борис Наумович дълго търси последната пластинка, беше я сложил при „прегледаните“, и докато Ленски търпеливо чакаше в тъмнината, някои момчета взеха доста светотатствено да отхвърлят върху празния светъл екран черните сенки на вдигнатите си ръце, а след още няколко секунди един неприятен палавник (нима съм бил аз въпреки всичката си чувствителност?) успя да покаже силуета на крака си, което, разбира се, веднага предизвика шумно подражание. Но ето — пластинката се намери и пламна върху платното — и неочаквано станах на пет години, а не на дванайсет, защото случайната комбинация от цветове ми напомни как по време на едно от ранните ни пътувания за чужбина експресът, сякаш за да се скрие от планинската буря, се шмугна в Сен-Готардския тунел, а когато излезе от него с облекчена промяна в шума: