4
Това представление бе последвано от други, още по-ужасни. Измъчваха ме покрай другото смътни отзвуци от някои семейни истории, отнасящи се към времената на дядо. В средата на осемдесетте години Иван Василиевич Рукавишников, като не намерил за синовете си училище по свой вкус, наел прекрасни преподаватели и събрал десетина момчета, на които предложил няколко години безплатно обучение у дома си на Адмиралтейска крайбрежна улица. Начинанието нямало голям успех. Невинаги срещал разбиране у тези свои познати, чиито синове му изглеждали подходящи другари за Василий (неврастеник, когото той тероризирал) и Владимир (надарено момче, любимец на семейството, което на шестнайсет години умряло от охтика), а някои от момчетата, които успял да събере (понякога дори срещу заплащане на родителите им), скоро се оказали неприемливи питомци. С бликнало отвращение си представях как Иван Василиевич упорито изследва столичните гимназии и със странните си мрачни очи, толкова добре познати ми от снимките, издирва най-привлекателните по външност момчета сред първите ученици. Всъщност чудатостите на Рукавишников нямаха нищо общо със скромното хрумване на Ленски, но случайната мислена асоциация ме подтикна да попреча на Ленски да се появява пред публика в този глупав и натрапчив вид и след още три представления (на „Медният конник“, „Дон Кихот“ и „Африка — страна на чудесата“) мама склони пред моите молби и припечелил своите сто или двеста рубли, приятелят на нашия добряк изчезна навеки заедно с чудовищния си апарат.
Спомням си обаче не само жалкия вид, грозотата, желатиновата неапетитност в зрително отношение на тези картини върху мокрото платно на екрана (смяташе се, че влагата го изглажда), спомням си и колко очарователни бяха самите пластинки (отделно от фенера и екрана) — просто вдигаш с два пръста това скъпоценно стъклено чудо срещу светлината, за да се насладиш в самота и дори не съвсем законно, сред тайнствена оптическа тишина, на прозрачната миниатюра, на джобния рай, на чудните мънички светове, пронизани от тихата светлина на най-чистите багри. Доста по-късно наново открих същата ясна и мълчалива красота в кръглото светло дъно на магьосническия кладенец — на лабораторния микроскоп. Арарат върху стъклената пластинка разпалваше фантазията ми с умаляването си; органът на насекомото под микроскопа се увеличаваше, за да бъде хладно изучен. Мисля си, че в гамата на световните мерки има такава точка, където проникват едно в друго изображението и знанието, точката, която се постига с умаляване на едрите предмети и с увеличаване на дребните; точката на изкуството.
5
Ленски беше човек разностранен, вещ, умееше да обясни абсолютно всичко, що се отнасяше до училищните уроци; толкова повече ни поразяваха постоянните му университетски несполуки. Те сигурно се дължаха на пълната му бездарност във финансовата и държавната област, тоест именно в сферата, която си бе избрал да изучава. Помня каква треска го беше обзела пред един от най-важните изпити. Безпокоях се не по-малко от него и в порив на дейно състрадание не се удържах от съблазънта да подслушам до вратата как по негова молба татко проверява във вид на репетиция преди изпита знанията му по „Принципи на политическата икономия“ от Charles Gide. Баща ми прелистваше книгата и питаше например каква е разликата между банкнотите и книжните пари — и Ленски някак ужасно предприемчиво и дори радостно си прочистваше гърлото, а сетне потъваше в пълно мълчание, все едно, че го нямаше. След няколко такива въпроса се прекрати дори бодрото му покашляне и паузите се нарушаваха единствено от лекото почукване на татковите нокти по писалището, само веднъж с отчаяние и надежда страдалецът възкликна: „Владимир Дмитриевич, протестирам, този въпрос го няма в книгата.“ Но въпроса го имаше. Най-сетне татко почти беззвучно затвори книгата и рече: „Драги, вие нищо не знаете.“ — „Позволете ми да съм на друго мнение“ — отвърна Ленски с достойнство. Седнал много изправен, той замина с нашия бенц за университета, бави се дълго там, върна се с шейна, сгушен сред невероятната снежна буря, и в нямо отчаяние се качи в стаята си.