Девета глава
1
Бях на единайсет години, когато татко реши, че получаваното от мен домашно образование може полезно да се попълва от училището. През януари 1911 година бях приет в третия семестър на Тенишевското училище: семестрите бяха общо шестнайсет, така че третият отговаряше на началото на втори гимназиален клас.
Учебната година продължаваше от първите дни на септември докъм десети май с обичайните празнични прекъсвания, по време на които гигантската елха докосваше с нежната си звезда високия таван, изрисуван на бледозелени облаци, в една от долните зали на нашата къща или твърдо свареното яйце се спускаше с овален звук в кипналата лилава бездна.
Когато, камериерът Иван Първи (по-късно взет войник) или Иван Втори (той се задържа до времето, когато започнах да го изпращам с романтични поръчки) ме събуждаше, вън още се ширеше мургава мъгла, ушите ми шумяха, прималяваше ми на стомаха и електрическата светлина в спалнята дразнеше очите ми с мрачния си йоден блясък. За половин час трябваше да подготвя премълчания вчера урок (о, щастливо време, когато мозъкът ми можеше да заснеме десет страници за също толкова минути!), да се окъпя, да се облека, да се набрекфастя106. Затова сутрините ми бяха претъпкани и се наложи временно да отложим уроците по бокс и по фехтовка с учудващо гумения французин Лустало. Той продължаваше да идва почти всеки ден, за да боксира и се сражава с рапири с татко, а аз глътвах чаша какао в трапезарията на долния етаж и се втурвах оттам, вече навличайки палтото, през зеления салон (където толкова дълго след Коледа миришеше на мандарини и на бор) към библиотеката, откъдето долиташе тропот и тътрене на подметки. Там намирах баща си, висок, стегнат мъж, който изглеждаше още по-снажен с белия си спортен костюм и с черната си изпъкнала мрежеста маска: той се фехтуваше необикновено мощно, движеше се ту напред, ту назад по намазания с колофон линолеум и възгласите на сръчния му противник — „Вайег!“, „Котрег!“ — се смесваха със звънтежа на рапирите. Запъхтян леко, татко сваляше маската от потното си розово лице, за да ме целуне. В тази част на обширната библиотека приятно се съчетаваха науките и спортът: кожата на подвързиите с кожата на боксовите ръкавици. Дълбоки клубни кресла с дебели седалки бяха наслагани тук-там покрай стените, изпълнени с книги. В единия край проблясваха металните пръти на изписания от Англия пънчбол107 — тези четири пръта подпираха покривообразна лакирана дъска, от която висеше голям, крушообразен, издут кожен чувал за боксови упражнения; при известна сръчност можеше така да се удря по него, че да се чува картечното „ра-та-та-та“ от блъскането по дъската и веднъж през 1917 година този съмнителен звук, проникнал през плътно затворения прозорец, привлече цяла тумба въоръжени до зъби улични бойци, веднага убедили се впрочем, че не съм полицейски пристав в засада. Когато през ноември същата картечна година (с която очевидно завинаги свърши Русия, както навремето си бяха свършили Атина и Рим), ние напуснахме Петербург, библиотеката на татко се разпадна, една част отиде за свиване на цигари, а някои доста странни остатъци и бездомни сенки се появяваха — като на спиритически сеанс — из чужбина. Така през двайсетте години една находка с наш екслибрис ми попадна на улична сергия в Берлин, при което доста уместно тя се оказа „Войната на световете“ от Уелс. Изминаха още години — и ето че държа в Нюйоркската обществена библиотека екземпляр от каталога на бащините книги, отпечатан още когато стояха живи и пълнокръвни по дъбовите рафтове и свенлива стара библиотекарка работеше по картотеката, сгушена в едно кътче. Той отново надяваше маската и се възобновяваше тропотът, нападенията и трепкането на рапирата. Забързвах се обратно по същия път, по който бях дошъл, сякаш репетирах днешното си посещение. След гъстата топлина на вестибюла — там зад тежката решетка, която грамадният син на портиера можеше да вдигне с една ръка, в камината пращяха брезовите дърва, студът вън стягаше дробовете ми с ледена ръка. Преди всичко поглеждах кой от двата ни автомобила, бенц или уолзли, ме чака, за да ме откара в училището. Първият бе управляван от кроткия бледолик шофьор Волков; това бе лимузина миши цвят. (А. Ф. Керенски по-късно го поиска за бягството си от Зимния дворец, но татко му обясни, че колата е слаба и стара и едва ли подхожда за исторически пътешествия — не е като дивната пътна карета на прабаба ни, с която тя услужила на Людовик за бягството му във Варен). В сравнение с безшумната електрическа карета, която го предхождаше, линиите на бенца поразяваха с динамичността си, но на свой ред започнаха да изглеждат старомодни и консервативно квадратни, щом новата ни дълга черна английска лимузина от ролсройсово потекло взе да споделя с него гаража в двора на къщата.