Выбрать главу

Щом свърнеше по Невски, автомобилът пет минути караше по него и колко ми беше весело да изпреварваме без усилия бързите пръхтящи коне — на някой увит в шинел гвардеец с лека шейна, запрегната с чифт врани коне със синкава мрежа. Завивахме наляво по улицата с чудесното име Караванная, завинаги свързана за мен с магазина за играчки на Пето и с цирка на Чинизели, от чиято заоблена каменна стена се подаваха каменни конски глави. Най-сетне през канала криввахме по Моховая и там спирахме пред вратата на училището. Префучавах през входа, затичвах се през тунелния проход и пресичах широкия двор към училищната врата.

2

Моят баща, станал един от лидерите на Конституционно-демократическата партия, по този начин презрително отхвърли всички чинове, които толкова изобилно бяха валели върху предците му. На някакъв банкет отказал да вдигне чаша за здравето на монарха — и преспокойно даде обява във вестниците, че продава придворния си мундир. Училището, в което ме бе настанил, бе подчертано напредничаво. Както по-подробно съм обяснил в американското издание на тази книга, в Тенишевското училище не съществуваха класови и религиозни различия, учениците не носеха униформа, в горните семестри се преподаваха такива неща като законознание и според възможностите се поощряваше всякакъв спорт. С изключение на тези особености Тенишевското училище не се различаваше по нищо от всички останали училища в света. Както във всички училища по света (нека ми бъде разрешено тук да се нагодя към Толстоевия дидактичен говор) учениците понасяха някои учители, а други мразеха. Както във всички училища между момчетата се извършваше постоянна размяна на неприлични духовитости и физиологични сведения; и както във всички училища не бе прието много-много да изпъкваш. Аз бях прекрасен спортист; учех се без особено напрежение, балансирах между настроението и необходимостта; не отдавах на училището нито трошица от душата си, пазех всичките си сили за домашните радости — за

своите игри, за своите увлечения и чудатости, за своите пеперуди, за своите любими книги — и, общо взето, не бих се измъчвал особено в училището, ако дирекцията просто по-малко се грижеше за спасението на гражданската ми душа. Обвиняваха ме в нежелание „да се приобщя към средата“, в надменно перчене с френски и английски изрази (които попадаха в руските ми писмени работи само защото изтърсвах първото, каквото ми минеше през ум) и категоричен отказ да използувам отвратително мокрия пешкир и общия розов сапун в умивалнята, в това, че се гнусях от опипания сивкав хляб и от чуждия за мен чай, и в това, че при свиванията използувах по английския маниер кокалчетата на юмрука, а не долната му част. Един от най-общественически настроените училищни наставници, зле ориентиран в чуждестранните игри, макар твърде силно да одобряваше социалното им значение, веднъж взе да ми дотяга с въпроса защо, когато играя футбол, аз (встрастен във вратарството, както друг се отдава на саможертвата) все стоя някъде „в края“, а не тичам с другите „деца“. Особена причина за раздразнение бе също и това, че шофьор „с ливрея“ докарва „господинчото“ с автомобил, докато повечето добри тенишевци използуват трамвая. Най-възмутително беше, че още тогава изпитвах непреодолимо отвращение към всякакви групировки, съюзи, обединения, дружества. Спомням си в какъв бяс изпадаше темпераментният В. В. Гипиус, един от стожерите на училището, доста необикновен червенокос мъж с остро рамо (таен автор на чудесни стихове), защото решително отказвах да участвувам в някакви си кръжоци, където се избираше „председателство“ и се четяха исторически реферати, а по-късно дори се провеждаха дискусии на политически теми. Напрежението, създадено от моята съпротива на тази скука, на тези безплатни прибавки към училищния ден, се задълбочаваше от положението, че моите обществено настроени наставници — безспорно чудесни добронамерени хора — с някакво фанатично упорство ми даваха за пример дейността на баща ми.