Възприемах тази дейност, както често се случва с децата на прочути бащи, през обичайните семейни призми, недостъпни за външните хора, и отношението към баща ми имаше много най-различни оттенъци — безусловна, почти безпредметна гордост, нежна снизходителност, тънък усет за най-дребните му лични особености, постоянното чувство, че независимо от заниманията си (дали пише уводна статия за „Речь“, дали работи по специалността си на криминалист, дали изнася сказка като политически оратор, или участвува в безкрайните си събрания) ние с него винаги сме в съзаклятие и сред всяко от тези чужди за мен занимания може да ми даде — и ми даваше — таен знак за своята принадлежност към изключително богатия „детски“ свят, в който бях свързан с него със същото тайно връстничество, с каквото бях свързан с мама, или както днес съм свързан със сина си.
Заседанията често се провеждаха у нас и че такова заседание предстоеше да се състои, винаги разбирах от долитащото от портиерната бръмчене на специалния уред, донякъде подобен на шевна машина „Сингер“ с колело; въртеше го портиерът Устин, зает с безкрайното острене на „комитетските“ моливи. Този неведнъж споменаван от мене Устин ми изглеждаше — както толкова много членове на многобройната ни прислуга — примерен стар слуга, веселяк и добряк; беше женен за дебела естонка, която с много смешно отривисто съскане го викаше от стаята в сутерена („Устя! Устя!“), откъдето топло миришеше на кокошка. Но очевидно постоянната тягостна работа с тези красиви моливи по неусетен начин бе повлияла върху нрава му и толкова го бе озлобила вътрешно, че той, както се изясни по-късно, бе постъпил на служба в тайната полиция и се бе намирал в доходен контакт с безобидни, но досадни агенти, които се навъртаха около дома ни.
Към осем вечерта под надзора на Устин постъпваха многобройни галоши и кожени палта. Появяваше се приличащият малко на Теодор Рузвелт, но в по-розови тонове, Милюков с целулоидната си яка. И. В. Гесен, като потриваше ръце и леко свеждаше настрани умната си плешива глава, се взираше през очилата си в присъствуващите, А. И. Каминка, със синкавочерна, сресана грижливо коса и с израз на учтиво внимание в подвижните си кръгли кафяви очи, вече доказваше разпалено нещо на съратника си. Постепенно преминаваха в комитетската стая до библиотеката. Там върху тъмночервеното сукно на дългата маса вече бяха наредени стройните моливи, блестяха чаши, по рафтовете се трупаха подвързани списания и тракаше махалото на високия стенен часовник, който изпълняваше музиката на часовника от Уестминстърското абатство. Зад това помещение имаше сломени лабиринти — те се свързваха с някакви килери и с други дебри, в които понякога потъваше за дълго страдащият от стомах Лустало и където по време на игрите с братовчед ми Юрик Рауш стигах до Тексас — и там веднъж по случай някакво специално заседание полицията бе настанила някакъв твърде муден агент, дебел, хрисим, недовиждащ господин, общо взето, доста приличен наглед, който, щом беше открит, бавно и тромаво се стовари на колене пред нашата библиотекарка Людмила Абрамовна Гринберг. Интересно как бих могъл да споделям всичко това с училищните си другари и с учителите.
3
Реакционният печат постоянно нападаше кадетите и мама с безпристрастието на учен колекционер събираше в албум образци на бездарното руско карикатурно изкуство (изчадие на германското). На тях баща ми бе изобразяван с подчертано „господарска“ физиономия, с подстригани „по английски“ мустаци, с къса коса, която преминаваше в плешивина, с пълни бузи, на една от които имаше бенка, и с „набоковски“ (в генетичен смисъл) вежди, решително насочени нагоре от края на римския му нос, но насред път губещи всяка следа от растителността си. Помня една карикатура, на която от него и от многозъбия котомустачест Милюков благодарното Световно Еврейство (нос и брилянти) приема подноса с хляб и сол — майка Русия. Веднъж (не помня точно годината, вероятно 1911 или 1912) „Новое время“ бе поръчало на някакъв пройдоха оскърбителна за татко статия. Тъй като авторът (някой си Снесарев, ако не ме лъже паметта) беше личност недуелоспособна, моят баща извика на дуел редактора, издател на вестника, Алексей Суворин, сигурно малко по-приемлив в този смисъл. Преговорите продължиха няколко дни; не знаех нищо, но веднъж в класа забелязах, че отворено на някаква страница списание обикаля от ръка на ръка и предизвиква кискане. Улових го, то се оказа жълт седмичник, където в кафешантанни стиховце се разправяше надълго и нашироко историята с дуела, придружена от най-различни коментари; от тях между другото научих, че за свой секундант татко поканил зет си, адмирал Коломейцев, герой от Японската война: в Цушимското сражение капитан втори ранг Коломейцев, командуващ миноносец, успял да се приближи до запаления флагмански броненосец и да спаси началника на ескадрата, ранения в главата адмирал Рождественски, когото лично моят чичо не понасяше. След свършването на часа установих, че списанието е било донесено от един от най-добрите ми приятели. Обвиних го в предателство. В последвалото сбиване той падна по гръб на чина и си закачи някак крака за нещо. Глезенът му изпука, той остана няколко седмици на легло, но благородно, скри от семейството си и от учителите в училище моето участие в тази история.