Предоставих на Устин сметката на файтонджията и се втурнах вкъщи. Още в приемната до мен достигнаха отгоре гръмки весели гласове. Николай Николаевич Коломейцев се спускаше, по мраморното стълбище с всичките си морски регалии сякаш в нарочно измислен апотеоз, в приказен свят на уреждащи всичко съвпадения. От площадката на втория етаж, където безръката Венера се извисяваше над малахитовата купа за визитни картички, моите родители още говореха с него и той, докато се спускаше, засмян се обръщаше към тях и пляскаше с ръкавицата си по перилата. Веднага разбрах, че дуелът няма да се състои, че противникът се е извинил, че светът ми е цял. Като отминах чичо, се втурнах нагоре към площадката. Видях спокойното всякогашно лице на мама, но към татко не можах да погледна. Успях за психологическо алиби да избъбря нещо за сбиване в училището, в този миг сърцето ми се надигна — надигна се, както на морските вълни се е надигнал „Буйни“, когато палубата му се изравнила за миг с борда на „Княз Суворов“, и нямах носна кърпа.
Всичко това беше отдавна — много преди онази нощ на 1922 година, когато в берлинската лекционна зала татко закрил Милюков от куршумите на двама неизвестни негодници и докато с боксов удар повалил единия от тях, бил смъртно ранен с изстрел в гърба от другия, но дори сенчица от това бъдеще не падаше върху празнично озареното стълбище на петербургската ни къща и както винаги беше спокойна голямата прохладна длан, сложена върху главата ми, и няколкото линии в сложната шахматна композиция още не бяха се слели в етюда на дъската.
Десета глава
1
Както е известно, книгите на капитан Майн Рид (1818–1883) в опростени преводи бяха любимото четиво на руските момчета и след като бе отминала неговата американска и англо-ирландска слава. Понеже владеех английски от люлчините си дни, можех да се наслаждавам на „Безглавият конник“ (превеждам точно) в несъкратения му и доста многословен оригинал. Двама приятели си разменят дрехите, шапките, конете и злодеят обърква жертвата си — ето главната извивка на сложната фабула. Изданието, което имах (вероятно лондонско), остана да стои върху рафта на спомена като дебела книга с подвързия от червено платно, с воднистосива картинка на титулната страница, чийто гланц отначало бе замъглен от димната оризова хартия, която го предпазваше от неизвестни посегателства. Помня постепенната гибел на този защитен лист, който в началото започна да се сгъва неправилно, по уродлив диагонал, а сетне се разкъса; самата картинка обаче, сякаш избеляла от слънцето на жаркото ми въображение, не мога да си припомня: сигурно на нея е бил изобразен клетият брат на Луиза Пойндекстър, два-три койота, кактуси, бодлив мескит — и ето че вместо онази картинка през прозореца на ранчото виждам истинската югозападна пустиня с кактусите, чувам утринния, нежно-жален писък на венценосната яребичка и се преизпълвам с чувството за някакви небивали постижения и награди.
От Варшава, където баща му, барон Рауш фон Траубенберг беше генерал-губернатор, братовчед ми Юрий пристигаше на гости през лятото в нашето петербургско имение и тъкмо с него играех общоизвестните Майн-Ридови игри. Отначало за горските си двубои използувахме пистолети играчки, изстрелващи доста силни пръчки колкото молив, при това за по-голяма скорост сваляхме от металното острие вакуумната гумичка; по-късно преминахме към въздушни пушки разнообразни марки и се стреляхме взаимно с малки стоманени стрели с ярки пера, които оставяха леки, но болезнени ранички, ако попаднеха в бузата или в ръката. Читателят лесно може да си представи всичките тези развлечения на двете самолюбиви момчета, всяко от които се мъчеше да надмине другото по смелост; веднъж се прехвърлихме през реката край дъскорезницата, като прескачахме от един плаващ дънер на друг; те се хлъзгаха, въртяха се под краката ни и дълбоката вода се синееше черно, това не представляваше голяма опасност за мен, тъй като плувах добре, но Юрик, който не изоставаше от мен, изобщо не умееше да плува, не бе ми казвал това и едва не се удави на два сажена от брега.
През лятото на 1917 година, вече юноши, се забавлявахме с това, че всеки поред лягаше по гръб на земята под ниската дъска на люлката, на която другият мощно се рееше и се плъзгаше над самия нос на легналия — докато него по тила го щипеха мравки; след година и половина Юрик участвувал в конна атака в кримската степ и докараха мъртвото му тяло в Ялта да го погребат; цялата предна част на черепа му бе тласната назад от силата на петте куршума, убили го на място, когато сам препуснал срещу червената картечница. Може би неволно пригаждам миналото към известна стилизация, но сега ми се струва, че моят толкова рано загинал другар всъщност не бе успял да се отърси от войнствено-романтичния Майн-Ридов блян, който го поглъщаше доста повече от мен по време на нашите не кой знае колко чести и не много продължителни летни срещи.