И сега на път за гарата в навъсения, напрегнат ден бащата Лужин, седнал до жена си в каляската, гледаше сина си, готов начаса да се усмихне, ако той обърне към него упорито извърнатото си лице, и недоумяваше отде накъде изведнъж е станал „ячък“, както се бе изразила жена му… Синът седеше на предната седалка, загърнат в кафеникавия си лоден, с моряшка барета, нахлузена накриво, но която никой на света сега не би посмял да поправи, и гледаше настрани, в дебелите дънери на брезите, които въртеливо преминаваха покрай канавката, напълнена с техните листа. „Не ти ли е студено?“ — попита майка му, когато на завоя към моста излезе вятър, набърчил пухкаво сивото птиче крило на шапката й. „Студено ми е“ — каза синът, загледан в реката. Майка му с мъркащ звук протегна ръка към лодена, но забелязала израза на неговите очи, се отдръпна и само показа с раздвижени във въздуха пръсти: „Увий се, увий се по-хубаво.“ Синът не се помръдна. Издула устни, за да отлепи воалетката от устата си — постоянно движение, почти тик, — тя погледна мъжа си, безмълвно молейки за съдействие. Той също беше с пардесю-лоден, ръцете му в плътни ръкавици бяха отпуснати върху карираното леко одеяло, то висеше полегато и образувало долина, се издигаше едва-едва до кръста на малкия Лужин. „Лужин — изрече той престорено весело, — а, Лужин?“ И под одеялото меко побутна сина си с крак. Лужин отдръпна колене. Ето покривите на селските къщи, нагъсто обраснали с ярък мъх, ето познатия стар стълб с полуизличен надпис (наименованието на селото и броя на селяните), ето геранилото, ведрото, черната кал, една белонога селянка. Извън селото конете поеха ходом по нагорнището и зад тях, долу, се появи втората каляска, в която се бяха сместили натясно французойката и икономката, които се мразеха. По безцветното небе над стърнището полека летеше врана.
Гарата беше на две версти от имението, там, където черният път, пресякъл с тътен и гладко елховата гора, минаваше напряко през петербургското шосе и отминаваше нататък през релсите, под бариерата към неизвестността. „Ако искаш, пусни марионетките“ — угоднически произнесе бащата Лужин, когато синът скочи от каляската и вперил очи в земята, раздвижи врат, защото му боцкаше вълненият плат на лодена. Синът мълчаливо взе подадените му десет копейки. От втората каляска тежко изпълзяха французойката и икономката, едната надясно, другата наляво. Бащата си засваля ръкавиците. Майката, отдръпвайки воалетката, следеше изпъчения носач, поел одеялата. Премина вятър, навдига гривите на конете, изду малиновите ръкави на кочияша.
Оказал се сам на перона, Лужин тръгна към стъкления сандък, в който пет куклички с големи висящи крачета чакаха трясъка на монетата, за да се съживят и завъртят; очакването им днес бе напусто, тъй като автоматът се оказа развален и десетте копейки отидоха залудо. Лужин почака, после се извърна и тръгна към края на перона. Вдясно върху огромен денк седеше момиченце и подпряло лакът с длан, ядеше зелена ябълка. Вляво бе застанал мъж с кожени гамаши, с къс камшик в ръка и гледаше в далечината, към края на леса, откъдето след няколко минути щеше да се появи предвестникът на влака — белият пушек. Напред, оттатък релсите, до един жълт второкласен вагон без колела, враснал в земята и превърнат в постоянно човешко жилище, селянин цепеше дърва. Изведнъж мъгла скри всичко, парна миглите му, не можеше да се понесе това, което ей сега щеше да се случи — баща му с ветрилото от билети в ръка, майка му, преброяваща с поглед куфарите, втурващият се влак, носачът, който подпираше стълбичка към вагонната площадка, за да се качат по-удобно. Той се огледа. Момиченцето си ядеше ябълката; мъжът с гамашите гледаше в далечината; всичко беше спокойно. Стигна, уж разхождайки се, до края на перона и изведнъж се задвижи много бързо, спусна се по стъпалата — утъпканата пътечка, градинката на началник-гарата, оградата, вратичката, елхите — по-нататък деренцето и гъстата гора веднага зад него.
Отначало тичаше направо през гората, шумолеше из папратта, подхлъзваше се по червеникавите листа на момините сълзи, и баретата му висеше отзад на врата, удържана само от ластика, беше му горещо на коленете от вълнените, вече градски чорапи — плачеше бежешком, по детски търкаляше „р“-то, като ругаеше, щом го шибнеше клонка по челото, — и най-сетне се спря, клекна задъхан, така че лоденът му зави краката.
Едва днес, когато се пренасяха от село в града, през този ден, и без това лишен от сладост, когато къщата е пълна е течения и толкова завиждаш на градинаря, който не заминава никъде, едва днес осъзна целия ужас на промяната, за която бе говорил баща му… Предишните есенни — за връщания в града му се видяха щастие. Всекидневната утринна разходка с французойката — винаги по едни и същи улици, по Невски и в кръг, по Крайбрежната улица към къщи — никога не ще се повтори. Щастлива разходка. Понякога му предлагаха да започнат от Крайбрежната улица, но винаги бе отказвал — не само защото от ранно детство обичаше навиците си, а и затова, че непоносимо се страхуваше от оръдието на Петропавловската крепост, от гръмовния, тежък удар, разтърсващ прозорците на къщите, от който можеше да ти се пукне тъпанчето — и винаги нагласяваше така (чрез незабелязани маневри), че в дванайсет да бъдат на Невски, по-далеч от оръдието, иначе изстрелът би го връхлетял до самия дворец, ако би се променил редът на разходката. Свършено е също с приятния размисъл след закуска, на дивана под тигровото одеяло, и точно в два — с млякото в сребърната чаша, придаваща толкова скъпоценен вкус на млякото, и точно в три — с возенето в открития кабриолет. Вместо всичко това идваше нещо, отвратително по своята новост и неизвестност, невъзможен, неприемлив свят, в който ще има пет учебни часа един след друг и тълпа момчета, още по-страшни от онези, които наскоро през един юлски ден го заобиколиха на моста, насочиха тенекиени пистолети, изстреляха в него пръчки, от които коварно бяха свалени гумените накрайници.