„Време е да си направя известна равносметка“ — помисли си той и огледа празната зала — покривката, сините тапети, натюрморта — както се оглежда стая, в която се е родил известен човек. И фабулата на повестта, която старецът Лужин бе лелеял отдавна, му се стори току-що възникнала и той покани мислено бъдещия си биограф (по парадоксален начин въпреки напредващата възраст все по-призрачен, все по-далечен) най-внимателно да огледа тази случайна стая, в която се е зародила повестта „Гамбит“. Глътна остатъка от чая, нахлузи палтото и шапката, узна от лакея, че днес не е сряда, а вторник, усмихна се, с известно удоволствие отбеляза своята разсеяност, и като се върна вкъщи, начаса вдигна металния капак на пишещата си машина.
Пред очите му най-ярко изникваше тъкмо този леко ретуширан от писателското въображение спомен: светлата зала, двата реда маси, на масите шахматни дъски. На всяка маса седи човек, зад гърба му се е скупчила групичка зрители, проточили вратове. И ето през свободното място между масите, без да поглежда никого, бърза момче — облечено като принц с празнично бяло моряшко костюмче — и се спира поред до всяка дъска, бързо прави ход или се замисля за миг, навело златисторуса глава. Ако се гледа отстрани, направо не е ясно какво става: възрастни мъже в черно седят навъсени зад дъските, нагъсто изпълнени с някакви сложни по форма кукли, а дребното, пременено момче, дошло тук, кой знае защо, в странната, напрегната тишина преминава леко от маса на маса, единствено то се движи сред тези вцепенени хора…
Писателят Лужин сам не забелязваше стилизацията на спомена си. Не забеляза също, че бе придал на сина си по-скоро черти на „музикален“, а не на шахматен вундеркинд — нещо болнаво, нещо ангелско — и очите, потънали в лека мъгла, и начупената коса, и прозрачната белота на лицето. Но тук се появяваше малка трудност: трябваше да обгради този изчистен от всякакви примеси, изведен до крайна нежност образ на сина си с някакъв бит. Едно бе решил твърдо: че няма да остави това дете да порасне, няма да направи от него онзи навъсен мъж, който го навестяваше понякога в Берлин, кратко отговаряше на въпросите му, седеше, притворил очи, и си отиваше, оставил плик с пари върху перваза на прозореца.
„Той ще умре млад — избъбри гласно старецът и неспокойно закрачи из стаята пред отворената машина, която го следеше с всичките отблясъци на клавишите си. — Да, ще умре млад, смъртта му ще бъде неизбежна и много трогателна. Ще умре както играе последната си партия в постелята.“ Тази мисъл му хареса толкова, че съжали заради невъзможността да почне книгата си от края. Защо всъщност да е невъзможно? Може да опита… Поведе оттам мисълта си обратно — от тази трогателна, толкова ясна смърт към мъглявото раждане на героя, но изведнъж се опомни, седна на писалището и започна да мисли наново.