2
Наскоро в библиотеката на американски университет намерих същия „The Headless Horse man“ в стогодишно, много непривлекателно издание без никакви илюстрации. Сега не мога да го чета ред по ред, но има проблясъци на талант и на места се забелязва дори някаква Гоголева живописност. Да вземем за пример описанието на бара в тексаския дървен хотел от петдесетте години. Напереният барман без редингот, по атлазена жилетка, по риза с басти е описан много живо и етажите разноцветни, бутилки, сред които „антикварно тиктака“ холандски часовник, „изглеждат блеснала зад гърба му дъга и заобикалят напарфюмираната му глава“ (много ранният Гогол, разбира се). „От стъкло в стъкло преминават и ледът, и виното, и мононгахилата (вид уиски).“ Мирисът на мускус, на абсент и лимонова кора изпълва кръчмата, а рязката светлина на „канфиновите лампи подчертава тъмните астериски110, оставени от експекторацията (плюнките) по белия пясък, с който е посипан подът“. Деветдесет години по-късно, а именно през 1941 година, из онези места, някъде на юг от Далас, събирах през една баснословна пролетна нощ чудесни нощенки и педомерки около неоновите светлини на безсънен гараж.
В бара влиза злодеят, „робоизтезателят мисисипец“, някогашният капитан на доброволците, мрачният красавец и скандалджия Касий Къхуун. Той вдига груба наздравица: „Америка за американците, долу проклетите ирландци!“ — при което нарочно блъска героя на нашия роман, Морис Джералд, младия укротител на мустанги с кадифени панталони и ален шал на врата. Впрочем той е само скромен търговец на коне, а както се оказва по-късно за радост на Луиза, и баронет — сър Морис. Не зная, може би именно този британски шик да е бил причината толкова бързо да залезе славата на нашия романист ирландец в Америка, във втората му родина.
Веднага след блъсването Морис извършва ред действия в следната последоватеност.
Поставя чашата си с уиски на тезгяха.
Изважда копринена кърпа (актьорът не бива да бърза).
Избърсва с нея бродираната на гърдите си риза от сквернилото я уиски.
Премества кърпата от дясната си ръка в лявата.
Отново взема чашата от тезгяха.
Плисва остатъка от уискито в лицето на Къхуун.
Отново поставя спокойно чашата върху тезгяха.
Неслучайно помня толкова точно тази художествена серия от действия: много пъти сме я разигравали с братовчед ми.
Дуелът с шестзарядни колтове (налагаше ни се да ги заменяме с револвери с восъчни куршумчета в барабаните) става също тук в опустялата кръчма. Въпреки интереса, породен от двубоя („двамата бяха ранени… кръвта плискаше върху пясъка, на пода“), още на десетгодишна възраст, дори и по-рано, нещо неудържимо ме подтикваше да напусна кръчмата с нейните вече пълзящи на четири крака дуелисти, за да разгледам по-отблизо „в ароматния здрач“ някакви под сурдинка и съблазнително споменати от автора „сеньорити от съмнително естество“. С още по-голямо вълнение четях за Луиза Пойндекстър, за светлокосата братовчедка на Къхуун и бъдеща лейди Джералд, дъщеря на плантатор. Тази прекрасна, незабравима девойка, почти креолка, се явява пред нас разкъсвана от мъките на ревността, която добре познавах от детските балове в Петербург, когато някое безумно обичано момиченце с бяла панделка, кой знае защо, изведнъж преставаше да ме забелязва. И така, Луиза е застанала върху плоския покрив на дома си, подпряла се е с бялата си ръка на каменния парапет, още влажен от нощната роса, и двойката нейни гърди (тъкмо тъй е написано „twin breasts“) се вдигат и се спускат, а лорнетът й е насочен — този лорнет намерих по-късно у Ема Бовари, а сетне го пое Ана Каренина, от която премина у Дамата с кученцето и бе изгубен от нея на ялтенския кей. Ревнивата Луиза го бе насочила към петнистата сянка под мескитите, където тайно обичаният от нея конник разговаряше с несимпатичната както за мен, така и за него амазонка, дона Айседора Коварубно де лос Лянос, дъщеря на местен земевладелец. Авторът доста отблъскващо сравняваше тази преувеличена брюнетка с „миловиден младеж с тънки мустачки“, а буйната й коса с „разкошната опашка на див кон“.