„Веднъж се случи — обяснява Морис на Луиза, тайно обичана от него — да окажа малка услуга на дона Айседора, а именно да я избавя от шайка дръзки индианци.“ — „Малка услуга! — възкликва Луиза. — Но знаете ли вие, че ако мъж ми окажеше такава услуга…“ — „Как бихте го възнаградили“ — пита Морис с извинително нетърпение. „О, аз бих се влюбила в него!“ — възкликва откровената креолка. „В такъв случай, госпожице, натъртено произнася Морис, — бих дал половината от живота си, за да попаднете в лапите на индианците, а другата половина — за да ви избавя.“
И тук нашият романтик капитан вмъква странно авторско признание. Превеждам го дословно111: „Най-сладката целувка през моя живот бе тази, която имах, седейки в седлото, когато онази жена — прекрасно създание, сред ширната равнина — се наведе към мен от своето седло и ме целуна мен, ездача.“
Това тежкотоварно „седейки“ (as i sate) придава, разбира се, и плътност, и продължителност на целувката, която капитанът толкова елегантно е „имал“ („had“), но дори на единайсет години ми беше ясно, че такава кентавърска любов по неволя е донейде ограничена. При това Юрик и аз познавахме един лицеист, който бе изпитал това на Островите, но конят на дамата му блъснал неговия кон в една канавка с вода. Съсипани от приключения във вирския чапарал, лягахме на тревата и говорехме за лени. Невинността, ни сега ми се струва почти чудовищна в светлината на разните изповеди за тези години, изложени от Хавелок Елис, където става дума за някакви дечица от всевъзможни полове, занимаващи се с всичките гръко-римски грехове постоянно и навсякъде, от англосаксонските промишлени центрове до Украйна (откъдето има едно особено вавилонско донесение от някакъв помешчик). Бордеите на любовта не ни бяха познати. Когато ме накара с кръв (от палеца, порязан с джобно ножче) да подпиша върху пергамента клетвата за мълчание, тринайсетгодишният Юрик ми разказа за тайното си влечение към една омъжена дама от Варшава (неин любовник той стана доста по-късно — на петнайсет години). Две години бях по-малък от него и нямаше с какво да му се отплатя за откровеността, ако не се броят няколкото бедни, леко украсени разкази за детските ми увлечения по френските плажове, където беше толкова хубаво и мъчително, и прозрачно-шумно, и из петербургските къщи, където винаги биваше толкова странно и дори малко страшно да се криеш и да си шепнеш, и да бъдеш хващан от гореща ръчица по време на общите игри из чуждите непознати коридори, из суровите сиви лабиринти, пълни с неизвестни бавачки, след което главата те болеше тежко и по стъпалата на каретата преминаваха дъги от светлините. Впрочем точно същата година, която сега постепенно освободих от шлака на по-ранните и по-късните впечатления, все пак имах случай да изпитам нещо като романтично приключение с наплива на първите мъжки чувства. Имам намерение да демонстрирам много мъчен номер, своеобразно двойно салтомортале в тъй наречения „вализки“ вариант (ще ме разберат старите акробати) и затова моля за пълна тишина и за внимание.
3
През есента на 1910 година с брат ми ни изпратиха заедно в Берлин за три месеца с гуверньора, за да ни изправят зъбите: горните при брат ми се издаваха напред, а моите растяха, както им падне, дори един допълнителен се беше подал от средата на небцето като на млада акула. Всичко това бе твърде досадно. Прочутият американски зъболекар в Берлин изкорени това-онова с клещите, причинявайки ми дива, неприлична болка, а колко ужасен бе при някогашните зъболекари мрачният изглед през прозореца пред вдигнатия нагоре стол и памук, памук, сух, дяволски памук, който напъхваха около венеца на пациента. Този жесток американец стегна останалите зъби с корав конец, преди да ни обезобрази с платинени телчета. Разбира се, смятахме, че трябва да ни се предоставят много развлечения като награда за тези адски сутрини Ин ден Целтен ахтцен А — ето, спомних си дори адреса и безшумното движение на електрическия автомобил под наем. В началото много играехме тенис, а когато настъпиха студовете, почти всеки ден започнахме да посещаваме скейтингринга на Курфюрстендам. Военният оркестър (през онези години Германия беше страна на музиката) не можеше да заглуши механичното мъркане на ролковите кънки. В Русия съществуваше порода момчета (Вася Букетов, Женя Кан, Костя Малцев — къде са всичките днес?), които чудесно играеха футбол, тенис, шах, бяха блестящи върху леда на пързалките, правеха завоите „през коляно“, кънките им за дълго бягане бяха като бръснач, яздеха, скачаха със ски във Финландия и моментално научаваха всеки нов спорт. Аз бях същият и затова много се веселях на този паркетен скейтинг. Имаше десетина души в червени униформи с бранденбурги, повечето от тях говореха английски (никога не научих немски и през живота си не съм прочел нито едно литературно произведение на немски). Най-пъргавият от тях, мрачен млад бандит от Чикаго, ме научи да танцувам на ролкови кънки. Брат ми, кротък и несръчен, тихомълком се измъкваше настрани, без да пречи никому, а гуверньорът ни пиеше кафе и ядеше паста мока в кафенето зад кадифената завеса. Скоро забелязах група изящни, стройни млади американки; отначало те всички се сливаха за мен в едно странно привлекателно явление; но постепенно започна диференциация. Веднъж във валса, няколко секунди преди едно от най-болезнените си падания, каквито съм изтърпявал когато и да било (разбих лицето си), бях чул от тази съблазнителна група вече познатия за мен глас, пълнозвучен като удар по арфа, който ми изрази одобрение. И досега бавно се плъзга тя пред очите ми, тази висока млада американка със син тайор, с голяма черна шапка, проводена от бляскава карфица, с бели меки ръкавици и лачени чепички и с някакви особени ролкови кънки. Нощем не ме хващаше сън, представях си тази Луиза, стройната й снага, откритата й, нежносинкава шия и се учудвах на странното физическо неудобство, което, дори да бях усещал преди, не беше свързано с някакви си фантазии, а само защото ми жулеха спортните панталони. Веднъж минавах през вестибюла на ринга, пред една дорийска колона бе застанала тя и моят инструктор; този гладко сресан нахалник от типа на Къхуун я държеше здраво за китката и настояваше за нещо, а тя детински въртеше пленената си ръка — и през близката нощ няколко пъти поред го заклах, застрелях, удуших.
111
Според принципите на Набоков преводът на поезия е невъзможен, а прозата трябва да се превежда дословно (тези свои възгледи е изложил в предисловието си към „Евгений Онегин“, преведен на английски в проза), затова посочените от него откъси звучат доста буквално. Различията, които личат между текстовете от „Конника без глава“, привеждани от Набоков, и познатите на нас от българския превод, се дължат на използувани различни оригинали; Набоков ползува пълния текст, а у нас е преведено съкратеното английско издание. — Б.пр.