Нашият гуверньор, същият „Ленски“, за когото писах по друг повод, високонравствен и малко наивен човек, бе за пръв път в чужбина. Невинаги му бе лесно да съчетава разпаления си интерес към туристическите примамки с педагогическия дълг и, общо взето, на нас с брат ми често ни се удаваше да го заведем на места, където родителите ни вероятно нямаше да ни пуснат. Така например той лесно се поддаде на примамливата Винтергартен112 и ето че веднъж се озовахме седнали с него в една от предните ложи под изкуственото звездно небе на това прочуто заведение да смучем през сламки необикновено вкусния „айсшоколад“ с каймак.
Програмата беше обикновена: имаше жонгльор във фрак; имаше певица, внушителна на вид, припламваща с фалшивите си скъпоценни камъни в променливите лъчи на зеления и червения прожектор; след това се появи комик на ролкови кънки; между него и велосипедния номер (за който ще кажа, когато му дойде времето) в програмата бе обявено: „Gala Girls“ — и с поразителна срамна внезапност, заприличала ми на падането върху покритата с черен прах пързалка, познах моите американски хубавици в тази гирлянда от гърдести „гърлс“, които ръка за ръка, в плътна пищна редица, се полюшваха от ляво на дясно и после обратно и ритмично подмятаха ту десет леви, ту десет десни еднакви розови крака. Намерих лицето на моята едроока Луиза и разбрах, че всичко е свършено дори и да се различаваше с някаква грация, с някакъв белег на придобита мекота от своите вулгарни другарки. Не можех отведнъж да престана да мисля за нея, по преживяният удар се превърна в подтик за индуктивен процес, тъй като скоро забелязах сред новите момчешки чудеса, че сега вече не само тя, а всеки женски образ, който позира като академична робиня на нощните ми блянове, пробужда у мен вече познатото все още загадъчно неудобство. Попитах простодушно родителите си за тези симптоми, те тъкмо бяха пристигнали в Берлин от Мюнхен или от Милано, и татко усилено заразгръща немския вестник, който бе разтворил току-що, и ми отговори на английски, започвайки явно дългото обяснение с интонацията на „мним цитат“, с чиято помощ обичаше да започва речите си: „Това, момчето ми, е само една от абсурдните комбинации в природата — също както са свързани помежду си смущението и пламналите бузи, мъката и зачервените очи — shame and blushes, grief and red eyes… Tolstoi vient de mourir“113, изведнъж се прекъсна сам с друг, потресен глас, като се обърна към мама, седнала до вечерната лампа. „Не може да бъде — покрусено и тихо възкликна тя и сплете ръце, сетне добави: — Време е да се прибираме“ — сякаш смъртта на Толстой беше предвестница на някакви апокалиптични бедствия.