4
Да се върнем сега на велосипедния номер — в моята версия. През лятото на следващата 1911 година Юрик Рауш не пристигна и аз останах сам с натрупаните неясни вълнения. Клекнал пред неудобно ниския рафт в галерията на вирската къща, сред полумрака, който сякаш нарочно трябваше да пречи на тайните ми издирвания, търсех значението на всякакви смътни, неясно съблазнителни и дразнещи термини в осемдесет и двутомната енциклопедия на Брокхаус. За икономия съответната дума в целия по-нататъшен текст се даваше само с началната й буква, така че към затруднението от слабото осветление, от прахоляка и ситния шрифт се присъединяваше и маскарадното мяркане на главната буква, означаваща слабопознатата дума, която се криеше сред сивия петит от младия читател и от малиновата ижица на челото му. Ловът на пеперуди и разните видове спорт запълваха слънчевите часове на лятното денонощие, но никаква физическа умора не можеше да обуздае безпокойството, което всяка вечер ме пращаше на смътно пътешествие. Преди обед яздех, а по залез с напомпани гуми натисках педалите на своя стар „Енфилд“ или на новия си „Суифт“ кой знае накъде, така бях обърнал кормилните му рога, че вулканитовите им ръкохватки идваха по-ниско от седалката и можех да извия гръбнак като състезател. С чувство за безплътност потъвах в цветния вечерен въздух, летях по парковата алея, следвах вчерашните следи на собствените си дънлопови гуми; внимателно заобикалях корените на пъновете и гумените жаби; отдалеч си набелязвах суха съчка и с лек пукот я пречупвах с чувствителната гума; умело лавирах между две листенца или между камъче и трапчинка в земята, откъдето пак моето преминаване го бе извадило предишния ден; един миг се наслаждавах на кратката гладкост на мостчето над потока; натисках спирачката и с предното колело разтварях бялата вратичка в края на Стария парк; и сетне, замаян от свобода и тъга, препусках по твърдата лепкава крайпътна ивица на полските друмища.
През онова лято всяка вечер минавах покрай златна от залеза дървена къща и там на черния праг винаги по това време стоеше Поленка, моя връстница, дъщерята на кочияша. Тя стоеше, подпряла рамо на вратата, меко и свободно скръстила ръце на гърдите, въплъщение на rus114 и Рус — и отдалеч наблюдаваше моето приближаване с учудващо приветливо грейнало лице, но колкото по-близо стигах, толкова повече този блясък се свиваше до полуусмивка, сетне до леко трепкане в крайчеца на стиснатите й устни и накрая изобщо избледняваше, така че, когато се изравнявах с нея, просто не откривах никакъв израз върху чаровното й кръгло лице с леки следи от сипаница, нито в малко разногледите й светли очи. Но щом само отминех и се озърнех към нея, преди да излетя нагоре, вече отново проличаваше тънка трапчинка върху бузата й, отново скъпите черти излъчваха тайнствена светлина. Боже мой, как я обожавах! Никога не размених нито думица с нея, но откак престанах да карам по онзи път през онзи ниско-слънчев час, безмълвното ни познанство от време на време се възобновяваше в продължение на още три-четири години. Влизам понякога навъсен, с кожени гамаши, със стек, в обора за добитъка или в конюшнята и изведнъж се появява тя, сякаш изникнала от златистата земя, и винаги застана малко отстрани, винаги боса и като потрива, с извивката на стъпалото; прасеца на другия крак или почесва с безимен пръст пътя в светлорусата си коса, винаги подпряна на нещо, на вратата на конюшнята, докато ми оседлават кон, или на дънера на липата в рязко ярката септемврийска сутрин, когато селската ни прислуга се събираше пред главния вход да ни изпрати за през зимата в града. Всеки път гърдите й под сивата басма ми се струваха все по-меки, а голите и ръце все: по-яки и веднъж, малко преди да замине за друго, далечно село, където на шестнайсет години я дадоха за жена на пияницата: ковач, забелязах веднъж, както минавах покрай нея, блясъка на нежен присмех в раздалечените й светлокафяви очи. Странно, звучи, но през живота ми тя беше първата, която, притежаваше магичната способност с кипнала светлина, и сладост да прогаря съня ми до дъното (а го постигаше с това, че не оставяше усмивката си да угасне), но същевременно в съзнателния живот дори не помислях за сближаване с нея, при това повече се опасявах да не изпитам отвращение от спечената кал по краката й и от застоялата миризма на селската й рокля, отколкото да не я оскърбя с банално господарско ухажване.