Единадесета глава
1
За пръв път видях Тамара — избирам й псевдоним с цветовите нюанси на истинското й име, — когато тя бе на петнайсет години, а аз на шестнайсет. Около нас като че нищо не бе се случило, бляскаше и се браздеше вирското лято. Втора година продължаваше далечната война. Две години по-късно прословутата промяна на държавния строй щеше да премахне познатата, кротка обстановка в имението — и вече тътнеше задкулисният, гръм в стиховете на Александър Блок.
В началото на лятото и в течение на цялото предишно името „Тамара“ се появяваше (с онази престорена наивност, която е толкова присъща на съдбата, когато пристъпва към нещо важно) в различни места из нашето имение. Намирах го изписано с химически молив върху бялата врата или с пръчка върху червеникавия пясък на алеята, или недоизрязано върху облегалката на пейката, сякаш самата природа, скришом от стария ни пазач, който водеше вечна борба против нахлуването на летовници в парка, с тайнствени знаци ме предупреждаваше за приближаването на Тамара. През този юлски ден, когато най-сетне я видях, застанала съвсем неподвижно (движеха се само зениците й) сред тюркоазната светлина на брезовата горичка, тя сякаш се бе родила от петната на тези акварелни дървета с беззвучната внезапност и съвършенство на митологично въплъщение.
Изчака да кацне невидим за мен стършел, шляпна го и доволна, през оживялата и разиграла се горичка хукна да настигне сестра си и приятелката си, които я викаха настойчиво; малко по-късно от обрасналите с малинак стари гробища, слизащи странишком като сакат човек по стръмния склон към реката, видях как и трите минаха през моста, като еднакво потропваха с високите си токчета, еднакво мушнали ръце в джобовете на тъмносините си жилетки и за да пропъждат мухичките, еднакво разтърсваха глави, нагиздени с цветя и панделки. Много скоро чрез проследяване изясних къде майка й е наела виличка: тя бе скрита зад кичести ябълки. Всеки ден на кон или на велосипед, минавах покрай тях и при завоя на единия или другия път нещо ослепително избухваше под лъжичката ми и аз задминавах Тамара, както вървеше покрай пътя с дейно целеустремен вид. Същата природна стихия, която я бе произвела сред топящия се блясък на брезака, тихомълком отведе най-напред приятелката й, а сетне и сестра й; лъчът на съдбата ми явно се бе съсредоточил върху тъмнокосата глава ту с венец от метличини, ту с голяма панделка от черна коприна, с която бе вързана на тила сгънатата на две кестенява плитка, но едва на девети август по нов стил се реших да я заговоря.
През грижливо избърсаните стъкла на времето красотата й гори все така близко и жарко, както бе горяла някога. Тя не беше висока, бе с лека склонност към напълняване, което благодарение на гъвкавата й снага и на тънките й глезени не само не нарушаваше, а, напротив, подчертаваше нейната пъргавина и грация. Примесът от татарска или черкезка кръв обясняваше вероятно особената форма на веселите й черни очи и румената мургавина на бузите й. Профилът й на светлината бе очертан от онзи скъпоценен мъх, с който са обвити плодовете на бадемовите овошки. Омайната й шия бе винаги открита дори през зимата — по някакъв начин си бе издействувала разрешение да не носи якичка, каквато всички гимназистки трябваше да носят. Имаше най-неочаквани поговорки и огромен запас от второстепенни стихове — сред тях и на Жадовска, и на Виктор Гофман, и на К.Р., и на Мережковски, и на Мазуркевич, и бог знае на още какви дами и мъже, по чиито текстове се пишеха романси от рода на „Вашето кътче украсил съм с цветя“ и „Христос воскресе, пеят в храма“. Щом кажеше нещо смешно или твърде лирично, тя, силно изпухтявайки през нос, произнасяше иронично: „Ама че хубаво!“ Хуморът й, дивното безгрижно прихване, бързината на говора й, неясното „р“, блясъкът и хлъзгавата гладкост на зъбите, косата, влажните клепачи, нежната гръд, старите обувчици, леко гърбавият нос, евтиният сладък парфюм, всичко това се смесваше и бе съставило необикновената, възторжена омара, в която напълно потънаха всичките ми чувства. „Добре де, нали сме еснафки, значи нищо не знаем“ — изричаше тя с такава цъкаща усмивчица, сякаш люпеше семки, но всъщност беше по-изтънчена, по-добра, по-умна от мен. Твърде смътно си представях семейството й: баща й бил на служба в друга губерния, майка й носеше моминско име като в пиеса на Островски. Животът без Тамара ми изглеждаше физическа невъзможност, но когато й казвах, че ще се оженим още щом завърша гимназия, тя твърдеше, че много греша или нарочно приказвам глупости.