Още през втората половина на август брезите пожълтяха; през брезака тихо проплаваха, едва помахвайки черно крило, траурници, големи кадифени пеперуди, обрамчени в светложълто. Срещахме се оттатък реката в парка на съседното имение, което принадлежеше на вуйчо: през онова лято той бе останал в Италия и ние с Тамара владеехме изцяло този обширен парк с неговите мъхове и урни, и есенния лазур, и русата сянка сред шушнещите алеи, и градината, пълна с месести, розови и пурпурни гергини, и беседките, и пейките, и терасите на заключената къща. Моят и на брат ми гуверньор — Волгин, който поради зрелостта на годините ни бе редно, разбира се, да ограничава услугите си само с участие в тениса и в писането вместо нас на онези сатанински училищни теми, които се даваха за през ваканцията (а вместо него ги пишеше някакъв негов роднина), се мъчеше да се крие из храстите и едва ли не цяла верста да следи мен и Тамара с тромавия далекоглед, който бе изровил на тавана на вирската къща; вуйчовият управител Евсей почтително ми доложи това и аз се оплаках на мама — тя знаеше за Тамара, храстът и далекогледът също толкова я оскърбиха, колкото и мен. Когато вечер заминавах сред плътната чернилка на верния си „Суифт“, тя само поклащаше глава и заръчваше на лакея да не забрави да остави кисело мляко и плодове за завръщането ми. В тъмнината шуртеше дъжд. Зареждах велосипедния фенер с магични парчета карбид, бранех клечката от вятъра и затворил белия пламък в стъклото, предпазливо потъвах сред мрака. Кръгът светлина избираше влажния изгладен край на пътя между живачния блясък на локвите по средата и сивкавите треви отстрани. Като колеблив призрак моят блед лъч подскачаше по глинестата стръмнина на завоя и отново напипваше пътя, по който потраквах едва чуто към реката. Оттатък моста пътечката, обрамчена от мокър жасмин, стръмно поемаше нагоре; налагаше се да слизам от велосипеда и да го тикам, по ръцете ми капеше. Горе мъртвешката светлина на карбида се мярваше по лъщящите колони, които образуваха портика откъм задната страна на вуйчовата къща. Там, в приветливия ъгъл до затворените кепенци на прозореца, под аркадата, ме очакваше Тамара. Загасвах фенерчето и пипнешком се изкачвах по хлъзгавите стъпала. Сред неспокойната нощна тъма стогодишните липи скърцаха и шумно кипяха от вятъра. От водосточната тръба, отстрани на благосклонните колони, припряно и неуморно шуртеше вода като в планинско усое. Понякога случаен допълнителен шумол, надвил ритъма на дъжда сред листака при допира на два мощни клона, накарваше Тамара да извърне лице към въображаемите стъпки и тогава различавах тайнствените й черти, те сякаш излъчваха собствена фосфоричност; но с нас бе само дъждът и тихо въздъхнала, тя отново притваряше очи.
2
С настъпването на зимата безразсъдният ни роман бе пренесен сред градската, доста по-малко внимателна към нас обстановка. Всичко това, което можеше да изглежда — и наистина така изглежда за мнозина — просто атрибути на класическата поезия като „горските сенки“, „усамотение“, „селска нега“ и прочие Пушкинови галицизми, внезапно придоби важност и значение, когато наистина се лишихме от селското си убежище. Стаите под наем, съмнителните, както се казва, хотели, сепаретата, целият трафарет на френските влияния върху родната книжовност след Пушкин беше, да си призная, извън дръзновенията на шестнайсетгодишния тенишевец. Негласните срещи, толкова приятни и естествени на село, сега се обърнаха против нас; и тъй като и за двама ни бе непоносима мисълта да се срещаме у нас или у тях под неизбежното чуждо наблюдение, а нямахме достатъчно лукавство, за да предвидим колко бързо бихме се справили с това наблюдение, Тамара със скромната си сива шубичка и аз с бокса в кадифения джоб на палтото бяхме принудени да се скитаме по улиците, по заледените петербургски градини, из тесните пресечки, в които крайбрежната улица се разпадаше и където се случваше да се натъкнем на хулигани — тези постоянни търсения на подслон пораждаха странно усещане за бездомност: оттук започва темата за бездомността — смътният увод към по-късните, доста по-сурови скиталчества.