Ние бягахме от училище: не помня как се справяше Тамара, а аз подкупвах портиера Устин, който отговаряше за долния телефон (24–43), и Владимир Василиевич Гипиус, който се обаждаше често от училището да пита за моето влошило се здраве, не ме виждаше в клас, да речем, от понеделник до петък, а във вторник отново се разболявах. Седяхме по пейките на Таврическата градина, смъкнали отначало снежния чул от студената седалка, а сетне и ръкавиците от горещите си ръце. Посещавахме музеите. В делник сутрин там беше дремливо и празно, климатът беше оранжериен в сравнение с външния, зад източния прозорец, където червеното като зрял портокал слънце висеше ниско в замръзналото сивкаво небе. В тези музеи издирвахме най-далечните, най-невзрачните залички с малки мургави холандски пейзажи с кънкьорски развлечения сред мъгла, с офорти, които никой не идваше да гледа, с палеографски експонати, с потъмнели макети, с модели на печатарски машини и тям подобни сиромашки нещица, сред които някоя забравена от посетителите ръкавица направо излъчваше живот. Една от най-хубавите ни находки беше незабравимият килер, в който бяха наслагани стълбички, празни рамки, четки. В Ермитажа, както си спомням, имаше все пак някакви кътчета — в една от залите сред витрините с египетските калпаво стилизирани бръмбари, зад саркофага на някакъв жрец по име Нана. В музея на Александър Трети трийсетата и трийсет и третата зала, където свято се пазеха такива академични безсмислици като например картините на Шишкин и Харламов — някоя „Просека в гората“ или „Глава на циганче“ (по-точно не си спомням) — се отличаваха с кътчета зад високите стъклени шкафове с рисунки и ни оказваха нещо като гостоприемство, докато не ни улавяше грубият инвалид. Постепенно от големите и прочути музеи преминавахме в малките, в Музея на Суворов например, където сред херметичната тишина на една от малките стаи, пълна със старинни доспехи и прокъсани копринени знамена, восъчни войници с високи ботуши и зелени мундири стояха на почетен караул пред нашата безумна непредпазливост. Но където и да се отбиехме, рано или късно един или друг белокос пазач с велурени подметки се втренчваше в нас и се налагаше отново да се преселваме другаде — в Педагогическия музей, в Музея на придворните карети и най-сетне в миниатюрното хранилище на старинни географски карти — и оттам отново на улицата, сред вертикално падащия от Света на Изкуството едър сняг.
Привечер често се скривахме на последния ред в един от кинематографите на Невски, в Пикадили или в Паризиана. Филмовата техника безспорно напредваше. Още тогава, през 1915 година, имаше опити да се усъвършенствува илюзията с въвеждането на цветове и звуци: морските вълни, боядисани, в нездрав син цвят, се търкаляха и се разбиваха в ултрамариновата скала, в която със странно чувство познавах Rocher de la Vierge115, Биариц, прибоя на международното си детство и докато това море се плакнеше като бельо в синка, специална машина се занимаваше със звукоподражаване, като издаваше съсъка, който никога не можеше да се спре заедно с морската картина, а все продължаваше още две-три секунди, когато вече примигваше следващата: доста бодро погребение под дъжда в Париж или хилави окъсани военнопленници, до тях подчертано гиздавите наши юнаци, които са ги взели в плен. Доста често за название на кинопрегледа, кой знае защо, служеше цял цитат като: „Прецъфтяха отдавна хризантемите в парка“, или: „Със сърцето като с кукла той игра и сърцето като кукла разби“, или: „Не й досаждайте с въпроси“ при което се започваше с това, че двамина твърде любознателни интелигенти с изкуствени бради изведнъж скачаха от пейка на булеварда, който носеше по-скоро името на Достоевски, отколкото на Блок и жестикулирайки, настъпваха срещу някаква уплашена жена, като значи й задаваха някакви въпроси. През онези години звездите от женски пол имаха ниски челца, разкошни вежди, със замах изрисувани очи. Един от любимците на екрана беше актьорът Мозжухин. Някакво руско филмово дружество бе купило красива извънградска къща с бели колони (тя приличаше малко на вуйчовата, което ме трогваше) и тази къща се появяваше във всичките филми на това дружество. По фотогеничния сняг към нея се приближаваше с бърза шейна Мозжухин, с палто с астраганена шал-яка, с астраганен калпак, и устремяваше светлостоманен поглед от тъмнооловната очна кухина в осветения прозорец, в същото време прочутият мускул на челюстта му се движеше под стегнатата кожа на скулата.
Когато студовете отминаха, ние много се лутахме през лунните вечери по класическите пустоши на Петербург. Из простора на дивния площад пред нас беззвучно изникваха различни градоустройствени призраци (придържам се към лексикона, който ми харесваше тогава). Гледахме от долу на горе гладкия гранит на стълбовете, полирани някога от робите, наново ги полираше луната и те се въртяха бавно над нас в полираната нощна пустота, отплаваха във висинето, за да подпрат там тайнствените заоблености на катедралата. Спирахме се някак на края — сякаш това беше бездна, а не височина — на страховитите каменни грамади и в лилипутско благоговение отмятахме глави, срещайки все нови видения из пътя си — десетина атланти или гигантска урна до желязната решетка, или този стълб, увенчан от черен ангел, който в лунното сияние безнадеждно се напъваше да стигне подножието на Пушкиновия стих.