По-рано, когато мечтаеше за такава книга, чувствуваше, че му пречат две неща: войната и революцията. Дарбата на сина му се разви истински едва след войната, когато от вундеркинд се бе превърнал в маестро. Тъкмо преди войната, която толкова пречеше на спомена да заработи в полза на стройната литературна фабула, той със сина си и с Валентинов замина наново в чужбина. Канеха ги да играят във Виена, в Будапеща, в Рим. Славата на руското момче, победило вече този-онзи от шахматистите, чиито имена се срещат в шахматните учебници, толкова се разрастваше, че за неговата собствена скромна писателска слава също се споменаваше мимоходом в чуждестранните вестници. Тримата бяха в Швейцария, когато бе убит австрийският ерцхерцог. По съвсем случайни съображения (заради полезния за сина му планински въздух, заради думите на Валентинов, че на Русия сега не й е до шах, а синът му живее само с шаха, и освен това поради мисълта, че войната няма да продължи) той се върна сам в Петербург. След няколко месеца не се стърпя и повика сина си. В странно, с много заврънкулки писмо, на което някак приличаше бавният обиколен път, вече изминат от това писмо, Валентинов му съобщи, че синът му не желае да се върне. Лужин писа отново и отговорът, също тъй завъртян и учтив, дойде вече не от Тарасп, а от Неапол. Намрази Валентинов. Връхлитаха го дни на необикновена мъка. Впрочем Валентинов в поредното си писмо му бе предложил да поеме всичките разноски по издръжката на сина му, свои хора сме — ще се разберем (точно така бе написал). Времето вървеше. Той се озова в Кавказ в неочакваната роля на военен кореспондент. След дните на мъка и остра омраза срещу Валентинов (който впрочем му пишеше усърдно) се проточиха дни на душевно успокоение, базиращо се на това, че на сина му е добре в чужбина, по-добре, отколкото би му било в Русия (тъкмо което твърдеше Валентинов).
Сега, почти петнайсет години по-късно, тези военни години се оказаха раздразваща пречка, някакво посегателство върху творческата свобода, защото нали във всяка книга, в която се описва постепенното развитие на дадена човешка личност, би трябвало някак да се спомене за войната, дори смъртта на героя на младини не би могла да се окаже изход от положението. Имаше лица и условия около образа на сина, които за съжаление бяха представими само върху военния фон, не биха съществували без този фон. С революцията беше още по-зле. По общо мнение тя бе повлияла върху живота на всеки русин; не би могъл да прекара героя си през нея, без да го обгори, а беше невъзможно да я избегне. Това вече бе същинско насилие върху писателската воля. А всъщност как ли революцията би могла да засегне сина му? През дългоочаквания ден от есента на хиляда деветстотин и седемнайсета година се яви Валентинов, все така весел, шумен, великолепно облечен, и подир него пухкав младеж с мустачки. Настъпи минута на тъга и смут и на странно разочарование. Синът бе мълчалив и все поглеждаше през прозореца. („Страхува се от възможна стрелба“ — полугласно обясни Валентинов.) Отначало всичко това приличаше на лош сън — но после се уталожи. Валентинов продължаваше да уверява, че „нали сме си свои — ще си оправим сметките“; оказа се, че има големи, тайнствени ангажименти и парите му са натикани по всички банки на съюзническа Европа. Синът започна да посещава най-кроткия шахклуб, доверчиво разцъфнал тъкмо в разгара на гражданските размирици, а през пролетта изчезна заедно с Валентинов — отново в чужбина. По-нататък следваха спомени само лични, спомени непривлекателни, господ ги знае, глад, арест, господ ги знае, и изведнъж — балтийски вятър, спор с професор Василенко за безсмъртието на душата.
От всичко това, от цялата тази груба смесица — досадно шепнеща, напираща от всички кътчета на паметта, принизяваща всеки спомен, преграждаща пътя на свободната мисъл — непременно би трябвало предпазливо, късче по късче, да изстърже и цялостно да пусне в книгата Валентинов. Явно талантлив човек, както го определяха тези, които се канеха веднага да кажат нещо долно за него; чудак, сръчен във всичко, незаменим за уреждане на любителски спектакъл, инженер, чудесен математик, поклонник на шашките и шаха, „най-амюзантния“4 господин, както сам се препоръчваше. Имаше чудесни кафяви очи и изключително привлекателен смях. На показалеца си носеше пръстен с адамова глава5 и даваше да се разбере, че в живота му е имало дуели. По едно време преподавал гимнастика в училището, където бе учил малкият Лужин, и на учениците и учителите им правеше дълбоко впечатление, че идва да го вземе тайнствена дама с лимузина. Между другото беше изобретил невероятен метален паваж, изпробван на Невски до Казанската катедрала. Пак той бе измислил няколко остроумни шахматни задачи и беше първият изложител на тъй наречената „руска“ тема. Беше на двайсет и осем години, когато се обяви войната, и не страдаше от никаква болест. Анемичната дума „дезертьор“ някак не отиваше на този весел, як, сръчен човек — но друга дума не можеш му избра. С какво се бе занимавал в чужбина през войната — така си остана неизвестно.