4
Научих за местопребиваването й неочаквано, месец след като се настанихме в Гаспра, близо до Кореиз. Крим ми се стори съвсем чужда страна: нищо не беше руско, мирисите, звуците, потемкиновата флора из крайбрежните паркове, сладникавият пушек във въздуха на татарските села, магарешкият рев, викът на ходжата, неговата тюркоазна куличка върху фона на прасковеното небе; всичко ми приличаше на Багдад и аз веднага се потопих в Пушкиновите ориентализми. Ето, виждам се застанал на кремъчната пътека над бялото като тебешир корито на ручея, отделните му струйки с прозрачни трепкащи ивички обливаха яйцеподобните камъни, покрай които течаха — и в ръка с писмо от Тамара. Гледах стръмната урва на Яйла, обраснала чак до скалния си венец с астрагана на таврическия бор, дъбака и магнолиите между планината и морето; вечерното седефено небе, където с персийска яркост гореше лунният сърп и до него звезда — и изведнъж с не по-малка сила, отколкото през последвалите години, изпитах горчилката и вдъхновението на изгнанието. Не само под влияние на Пушкиновите елегии и докараните от чужбина кипариси — имаше и нещо истинско; залог за него беше писмото на неизмислената Тамара и оттогава за няколко години загубата на родината си остана за мен равнозначна на изгубената любима, докато писането на една, впрочем несполучлива, книга („Машенка“) не уталожи мъката ми.
Междувременно животът на семейството ни коренно се промени. С изключение на някои скъпоценности, случайно взети и остроумно скрити в кутиите с тоалетен талк, не ни остана нищо (…) Успял да избегне най-разнообразни опасности на север, баща ми по онова време вече се присъедини към нас и вероятно в края на краищата щяха да го хванат; някаква странна атмосфера на безгрижие замъгляваше живота ни. Графиня Панина ни предостави в своята Гаспара отделна къщичка в края на градината, а в голямата живееха майка й и вторият й баща, Иван Илич Петрункевич, стар приятел и сподвижник на татко. На терасата толкова наскоро — преди някакви си петнайсет години — бяха седели Толстой и Чехов. През някои нощи, когато слуховете за грабежи и разстрели ставаха особено упорити, татко, брат ми и аз, кой знае защо, излизахме да пазим градината. Веднъж през януари, струва ми се, при нас се промъкна фигура с разбойнически вид, която се оказа нашият предишен шофьор Циганов: той не бе се поколебал да допътува чак от Петербург на влаковия, буфер през цялото пространство на ледена и зверска Русия, само за да ни докара парите, изпратени от наши приятели. Докара и писмата, дошли на петербургския ни адрес (неизтребимостта на пощата винаги ме е смайвала), и сред тях беше онова първо писмо от Тамара, което четях под звездата като капка. Циганов поживя при нас около месец и заяви, че кримската природа му дотегнала, и се запъти по същия начин на север с голям чувал на гръб, натъпкан с различни предмети, които с удоволствие бихме му дали, стига да знаехме, че са му харесали тези нощници, жилетки от пике, обувки за тенис, пътни часовници, ютията, недодяланата преса за панталони и още някакви боклуци: пълния списък получихме от камериерката, чието бледо обаяние той също не беше пощадил. Интересно, че веднага разгада тайната на тоалетния талк, и предума майка ми да прехвърли всичките си пръстени и перли на по-класическо място и сам изкопа трап в градината за тях, където се намериха недокоснати след заминаването му.